Зримост и пластичност в пейзажната лирика на Кирил Христов

Лалияна Груева, ПУ П. Хилендарски

БЕФЕ, 3 курс

От творчеството на Кирил Христов като, че ли само пейзажната лирика се приема еднозначно. Обикновено се коментира ненаправеността, нетърсенето на конкретен ефект. Трудно е да се определи принадлежността на пейзажната му лирика към импресионистичната или символистичната естетическа нагласа. Единственото, което може да се приеме за сигурно е фактът, че изобразените картини са ярки и живи.

Както е известно още с появата си Кирил Христов предизвиква възхищението на публиката с жизнената си поезия и веднага бива признат за голям поет и лирик. За цялото му творчество е характерна огромна виталност, той е болен от живот, както се изразява д-р. Кръстев. Той сякаш усеща света само с кожата си, със сетивата си. В него бушуват свежите сили на природата, той ни връща към първоизточниците на живота, кара ни да се оглеждаме около себе си и да ги откриваме в цялата им простота и яснота. Притежава неосъзната творческа сила, езически безсрамна и грандиозна в изблика си. Стиховете му излизат сякаш от дълбините на времето утринно свежи, поетично девствени. Чувството за ведрина, простор и жизнерадост се разлива от всеки негов стих. Макар да се усеща влиянието на Вазовата поетична традиция в пейзажната му лирика, все пак си остава личното му впечатление и пресъздаване в неговите пейзажни миниатюри и сонети. Оригиналната поетична структура на тази лирика не съществува извън контекста на духовната култура на Европа от последната четвърт на ХХв. и по-специално от явлението на живописта, литературата и музиката, означавано с термина импресионизъм. Нещо повече, пълна е симбиозата между пейзажната лирика на Кирил Христов и литературата на импресионизма, обща е естетико-функционалната същност на тези две художествени структури. Инвариантното в пейзажната лирика на К. Христов е поетиката на ранния импресионизъм.¹ (коментар 1 димитър ташков).

Вазов описва природата в грандиозната й красота, тя е масивна, скулптурно очертана. Патриотичното чувство се смесва с нейното изображение.

Пенчо Славейков представя природата като философско съзерцание, като метафора на едно душевно чувство (Боян Пенев). За него тя е храна за мисълта. У Яворов природата е по-скоро музика, ритъм, не толкова веществено нещо.

Във българската поезия именно К. Христов е поетът, който осъществи представянето на една нова поетика в своята пейзажна лирика поетиката на ранния импресионизъм. В нея няма да намерите някаква дълбока