Стихотворението Зов от Елисавета Багряна

/ Анализ /

Стиховете във Вечната и святата са една слънчева среща между човека и света. Две основни състояния на човек, заключен зад три врати, зад прозорец с решетки и душа, чиято вътрешна стихия е слънцето и просторът, характеризират лирическия субект в Зов.

Заключени простори, сломени криле това е основният мотив в поезията на символистите. Разликата от символизма тук е заложена в самия конфликт. Един друг лирически герой с душа, научена на слънце и простор, залага по друг начин конфликта като остро непримирение, като несъответствие, което чака своето непосредствено разрешение. Поезията на Багряна е изпълнена със силата на векове потиснатия порив на жената към свободна изява, към пълноценно разгръщане, към широките простори на големия живот. Поетесата се чувства сродена със стихиите родна сестра на вятъра, на водата и на виното. Те определят нейния копнеж по непознатото, те я правят така чувствителна към всеки опит за ограничаване на свободата й.

Срещу жаждата на жената за щастие и любов, за пълно изявяване на своята личност се възправя съществуващата обществена действителност, която сковава като затвор мечтите и полетите. Изразен е бунтът срещу онези обстоятелства / те не са назовани пряко /, които маркират затворените пространства, тези, които убиват човешкия порив към свобода и волност. В основата на лирическия конфликт е опитът на жадната за слънце и простор душа да преодолее затвореното пространство на клетката.