ЗИМНИ ВЕЧЕРИ И НОЩНАТА КАРТИНА НА ГРАДА ГРОБНИЦА

Ани Янкулова

Когато през 1923 г. Смирненски пише Как ще си умра млад и зелен и не изневерява на самоироничните си нагласи, той създава и своята предсмъртна поетическа изповед - Зимни вечери. Не е случайно, че и Смирненски, подобно на всички български поети, загинали млади, убити или самоубили се, усеща приближаващия полъх на отвъдното. Точно през тези години зачестяват и срещите му с Дявола - На гости у Дявола, Приказка за стълбата. Но докато тези творби носят печата на ироничното (или самоироничното) и дори на сатиричното, то чрез Зимни вечери авторът окончателно скъсва със смеха и иронията, изоставя революционната агресия и я замества с предсмъртни просветления и горестни призиви бълнувания.

Неразпознаваемо е в Зимни вечери слънчевото дете на българската поезия. Чрез този цикъл Смирненски създава друг тип лирически персонаж - блуждаещ, отчаян, безтелесен. Представена е болезнената раздяла с жаждата за живот, с екзалтираните пориви на младостта - да руши света и да създава нов. Чрез Зимни вечери се осъществяват прелом в чувствата, преход от младежки оптимизъм към безсилие и отчаяние. И ако в първите стихотворения на Смирненски се говори метафорично за утро (утрото на светла ера, където според Н. Георгиев - въпреки че никъде в стихотворението не е споменато времето на деня, тази метафора създава усещането за утро, семантично свързващо се с промяна на епохите, с изтръгването от мрака, със светло усещане на наближаващата пролет), то в Зимни вечери господстват вледеняващата зима, вечерта и нощта, които асоциативно се свързват с полъха на смъртта. Точно тя, обсебила мислите на автора, намира своята поетическа проекция чрез различни топоси - гробница, сгради призраци, описани още във въвеждащата картина. Тук не градът е гробница, а по-скоро гробницата е град, в който сградите гледат зловещо, тополата е призрак, а снегът хрупка с вопъл зъл и глух.

Градът е своеобразна пирамида гробница, където заедно с мумифицираните мъртви са пренесени предмети и белези на заобикалящата ни действителност в земния живот. За лирическия субект на Смирненски тези белези са типично урбанистични, те го преследват дори в отвъдното. Героят, макар и безтелесен, търси, но не намира покой.

Пространствената разделеност на света вътре и вън е пряко назована - вътре са всички неземни и задгробни същества, мъгляви силуети, а външният свят постепенно се обезлюдява. В съзнанието на лирическия субект непрекъснато се редуват картини, които са рефлексия на авторовата съдба и на приближаващата смърт. Погребалната картина се изгражда чрез наслагване на метафорични образи като неземни цветя, сълзи, свещи. Цветовото и звуковото онагледяване се постигат чрез представяне нюансите на жълто и синьо-сиво, както и чрез звънването на песни на скрита тъга. Все пак лирическият Аз не е изолиран, той има правото да излиза от затвореното пространство на града гробница, в която