Христо Смирненски

Зидари

Дойдоха те - мъже, жени, деца. Мъжете със запретнати ръкави и обгорели лица,

жените със стиснати устни, децата, открили възторжени ясни очи.

В теменужния утринен полумрак пристъпиха с чукове, лопати, лостове и триони...

- Тука! Тука! Удрете! Това са стените на затвора, черните попукани стени.

Гора от железни ръце се залюля край грамадната черна сграда. Звъннаха тежки

удари и звукът злокобно проехтя в полумрака. Из покрива, из пукнатините на

стените блеснаха уплашени светли очи и в миг с крясък изхвръкнаха ято нощни

птици.

- Удрете! Нека не остане камък върху камък - гърмеше тежък старчески бас.

- От основите, от основите! - заканваше се бледолика висока жена, махайки

гневно лопатата.

- Проклето мрачно здание! На прах, на прах ще те направим ние! - звънливо

крещеше малко синеоко момче.

И ударите следваха непрестанни, безпощадни и смели. Ту единични, ту залпови, те

люлееха черната сграда, пълнеха с грохот въздуха и сред облачета жълтеникав

прах отронваха камък след камък.

От всички страни като непрестанен пристъп на морски вълни следваха ударите. От

всички страни с бързи крачки притичваха нови зидари. Нови лостове, чукове и

търнокопи заиграваха и тяхната желязна песен се преплиташе с тежкото задавено

хъркане на черното здание. Пред самия вход, пред тежките сиви колони от мрамор,

тъмнокос юноша коленичи.

- Дайте динамит!

Блеснаха огнени езици, облак гълъбов дим и една от сивите, обрасли в мъх колони

се залюля и с трясък се изтърколиха гранитните й късове.

- Другата! Другата! Подред!

А отвред чуковете, кирките и лопатите вършеха своето смъртно дело. Парчета

мазилка, камък след камък, тухла подир тухла се отронваха неспирно. Група мъже

се покачиха на стените и върху покрива се мярнаха тъмни силуети.