Стефан Стамболов

Зеленей се горо-сестро...

Зеленей се горо-сестро,

зеленей се, хубавей,

нека в твойто клоне често

жална песен славей пей!

Нека пее вместо попа

над моя труп изранен,

ази скоро под тоя дъб

ще издъхна млад, зелен.

Ще се гостят с месата ми

твойте хищни зверове,

ще развлекат костите ми

в дърлбоките долове.

И в черепа, дето мисъл

свещена съм аз хранил,

ти ще видиш смок-усойник

гнездо как си е завил.

Ще да видиш!... Ех, какъв е

лъжовния тоя свят -

всичко в него, що живее

рано-късно става прах.

Не ме е жал, че незнаен

сред гората ще умра,

на тежките рани жертва,

на жаждата и глада.

Че не ще ме в гроб положи,

че не ще ме поп опей,

че вятъра по полето

моя прах ще да развей!

Най ми е жал, че не можа

да сполучи моя план,

че народа пак остана

роб на бесния тиран.

Че не можих както исках

да си дода във града,

и кир Янка във гърдите

с ножа си да пробода.

Защото е тоя Юда

много хорица убил,

и народа със турците

колил, бесил, грабил, бил.

Ех, види се горо-сестро,

такваз била мойта чест,

да умра, без да наситя

праведната своя мест.

Да умра преди да видя

моя край освободен,

и предателя наказан,

и тиранина строшен!

Но, послушай, горо-сестро,

аз усещам пред смъртта,

че след малко ще възкръсне

България из калта!

Че ще дойде Избавител,

той турците ще строши,

и свободата, ред и правда