Завод"

Коментар на проблема за отношението между човека и машината в стоманната епоха" в стихотворението Завод"

на Н. Вапцаров

В българската литература има много бележити творци и един от тях е Никола Вапцаров. Неговото творчество, изтъкано от множество различни съдби, играе значителна роля в българското културно наследство. Творческата насоченост на този българин е пределно слята и обвързана с човека, с действителността, в която живее, с времето и неговите особености. В една епоха на прогрес и развитие поетът описва жестоката действителност и суровите условия за живот на съществуващата по неговото време работническа класа.

Заводът в едноименното стихотворение присъства с две свои несъвпадащи едно с друго лица". Първото можем да определим като предметно". То разкрива завода като враг" на човека. Атмосферата в него е душна" и буквално, и преносно. Затворен сред недружелюбните, безлични машини, човекът на свой ред сякаш губи самоличността си, губи и връзката си с природата. Безразличен към човешките преживявания, заводът не допуска никакво отклонение от производствения процес - дори миг на разсейване би струвал твърде скъпо (миг с размекнато сърце/ би значело напразно да загубиш/ работните си/ жилави/ ръце"). В този" завод именно човекът е еднакво разделен от другите и от хуманната си идентичност, сведен е до същество, борещо се единствено за оцеляване (за парченце хляб"), до нещо-сред-неща": машините,/ завода/ и човека..." Такова е лицето" на отчуждения от човека завод, невъвлечен в диалогична връзка с него. С включването на завода в диалогична комуникация (И ти, завод...") той се променя, оживява". В диалога си с него лирическият говорител разпознава вече не враждебното, а другото му лице", учителя" по борба за снемане слънцето при нас".

Но резултатът от преодоляването на отчуждението е сливането (взаимното проникване) между машините,/ завода/ и човека". И този крясък стана сплав...", в която се изгубва различието между тях. Заличена се оказва основополагащата разлика между предмета и човека, защото те са станали равноправни участници в диалога. Другата страна на оживяването" на предметните реалии (на машините,/ завода..."), правещо възможна метаморфозата на врага" в другар", е загубата им като съставящи човешкия свят. Този свят не съвпада със Земята или с природата, защото се създава от хората. За разлика от смъртните същества, каквото е човекът, и от цялата циклично обновяваща се природа предметите не се променят във времето. Затова само изкуственият свят, съставен от тях, е в състояние да предостави на смъртните място за пребиваване, по-трайно и по-стабилно от самите тях. Чрез разподобяването на завода от неговата предметност Вапцаровият човек изгубва трайността и стабилността на собственото си съществуване (неслучайно критиците твърдят, че Моторни песни" показва човека като процес"). Освен това предметите събират хората и ги ориентират помежду им, едновременно ги свързват и разделят, така както една маса застава между тези, които седят около нея. А в Завод" в момента на преминаването" на думите през пространството, което ги дели", то - това между" - изчезва. Азът и другите" вече не са отчуждени помежду си, но не са и свързани, а слети (в едно сърце"), изгубили индивидуалността си в сплавта".

Това е жестоката цена, която Вапцаровата поезия плаща, за да възвърне на човека, хванат от модерните времена" в капана на междупредметните, нечовешките отношения, неговата хуманност. На тоталното отчуждение, което индустриалната стоманна епоха" налага, поезията на Вапцаров противопоставя вездесъщността на