Пета глава от повестта Немили-недраги е разказ за мъченическата смърт на Странджата. Неговата съдба е пример за мъжество и дълбока, искрена любов към отечеството. Знаменосецът оставя един свещен завет на младия Бръчков - свободата на родината стои над всичко. Описанието на кръчмата в пета глава контрастира силно на това в първа глава и по този начин създава у читателя чувство за самота и тъга. Атмосферата в кръчмата е променена. Огнището, при което са се събирали хъшовете е угаснало. Грижливият знаменосец вече не може да подрежда и да мие съдовете и затова те са покрити с: дебел пласт прах. Предишното оживление е заменено от самота и тишина. Авторът умело обрисува предсмъртните мигове на Странджата. Човекът, който е поддържал уюта, давал е на свойте братя по съдба увереност в бъдещето, материална и духовна подкрепа няма повече сили. Картината, която Вазов изобразява е пропита с трагизъм. Смъртта е наоколо и дебне. Усеща се нейната смразяваща студенина.
В последните дни на Знаменосеца до него остава само Бръчков. Той слуша разказите на стария хъш с благоговение и вижда в него не безпомощният старец, какъвто е в момента Странджата, а славния герой от Балкана. Воден от благородството си и човешкия си дълг, младия Бръчков чувства, че не може да остави този някогашен борец за свобода, без морална подкрепа в предсмъртния му час.
Писателят майсторски показва мъченичеството на стария хъш. Описанието макар и пестеливо, е изключително силно въздействащо, чрез добре запомнящи се детайли. Смъртната бледост на лицето, ужасно хлътналите му очи и вехтите потъмнели рани, създават осезаема представа за физическото страдание, за изтощението и за непрекъснатото отпадане на героя. Знаменосецът кашля упорито, не иска и не може да кусне нищо. Странджата - някогашния смел хайдутин се е превърнал в сянка. Неговото слабо вече безпомощно тяло, продължава да носи същия великански дух и да мечтае за същия идеал за освобождението на България. Гибелта е близо, ала Странджата не го е страх, той чака смъртта си като своя гостенка. Единственото, с което старият хъш не може да се примири,е че умира не в битка за родината, а прикован на легло в чужда страна.
Главно място в главата е отделена на диалога между Странджата и Бръчков. Читателят затаява дъх пред предсмъртните думи на знаменосеца. Предусещайки смъртта си старият хъш прави равносметка за живота си. Бавно си отива един достоен живот. Героят страда, че другарите му ги няма.Той желае в последния си час да бъде сред тях, защото те са единствените близки, които има. Странджата ги споменава с болка и тъга: А де са моите другари? Де Македонски? Де Хаджият?. Странджата не обвинява приятелите си, че са го изоставили въпреки грижите, които е полагал за тях, защото знае, че оцеляването в чужбина е трудно и те не могат да останат при него. Знаменосецът го боли, защото знае, че скоро ще умре безславно: Ази скоро ще си ида; няма да ме има вече. Хъшът, който винаги е бил оптимист, сега е обезверен. Думите на Бръчков, че родината няма да забрави своя достоен син, повдигат духа на Странджата. Каква по-голяма награда за един патриот от признанието: Ти се един герой. Тези думи натъжават читателя. Защото те припомнят повода за написване на творбата, а именно, че българските управници след Освобождението са забравили своите герои. Авторът отправя своя горчив упрек към хората, които са заличили спомена за светлите възрожденски идеали.
Вазов пресъздава вълнението на умиращия чрез накъсване на думите: ...благодаря ти... благодаря... че не ме остави. Възклицанията: О, отечество!, Ах, Бръчков! внасят едновременно носталгия и романтика в словото на Странджата. Умиращият не може да сдържа своята болка от мизерията: Аз нямам нищо. Нищо нямам... Многократното повторение на местоимението нищо заостря вниманието към печалната история на