ЗАВЕЩАНИЕТО HA СТРАНДЖАТА C СПОРЕД ПЕТА ГЛАВА HA ПОВЕСТГА НЕМИЛИ-НЕДРАГИ" ОТ ИВАН ВАЗОВ

В повестта си "Немили-недраги" Вазов създава противоре-
чивия и сложен образ на българския хъш, който се раздвоява
между безславното си и мизерно настояще, от една страна, a
от друга - между спомените за героичното си минало и мечти-
те си за бъдещи подвизи. По волята на собствения си избор
хъшовете са станали мъченици на каузата за национална сво-
бода. Те страстно обичат родината си и са готови да умрат за
нея. '

Странджата не е просто един от хъшовете. Той е техен во-дач, духовен баща и благодетел. Героят внушава респект и уважение сред останалите с подвизите, които е извършил в миналото си. Той знае как да върне загубената вяра на хъшо-вете, че все още са полезни на родината си и че ще довде вре-ме, когато на дело отново ще докажат своя патриотизъм. Но Странджата е мъченик като другарите си по съдба. Преди той е бил герой, който е бил знаменосец на чета. Сега държн бедна кръчма, която пршотява окаяни страдалци. Емблеми на геро-ичното му минало и на безславиото му настояще са знамето и лъжицата.

Странджата е представен в още по-драматнчна светлина в пета глава на повестта. На яего му е свдено да умре в леглото, а не, както е мечтал - на бойното поле, сражавайки се с враго-вете на народа си. В това е неговата трагедия. Но до после-дния си дъх той мисли за България и завещава идеала си на най-младия сред хъшовете. Израз на това са предсмъртните му думи и реликвите, които оставя на Бръчков - мемоарът и къс от знамето, което е носил.

Още в първа глава, когато читателят за пръв път се запозна-ва със Странджата, личи, че той е обречен да умре. Той е "бле-долик, болнав, сух като скелет". Гърдите му са раздирани от кашлица. В пета глава героят вече е покосен от болестга и е на смъртния си одър. До него е само Бръчков. Останалите са се запилели някъде, търсейки храна и пари.

Обстановката в кръчмата внушава студ и разруха: "Огни-щетй загасна, дето весело къкреше бобът; съдовете, шулците,

чашите, немити и без ред, лежаха повалени по лавиците и де-бел пласт прах ги покриваше вече." Тази картина е в пълен контраст с, изображението в първа глава, когато "будната кръчма" е противсяввставена на пустотата и мрака отвън.

Портретьт на героя още повече цридобива чертите на мъче-ничеството: "лицето на Странджата от ден на ден се измахва-ше и добиваше смъртка бледност; очите му, избистрени и нео-бшоювено лъскавн, хлътааха ужасно, а вехтите рани по буза-та му посиняха, а после потъмняха".

Пред лицето на смъртга човек показва истинския си лик. Сграйджата понася стоическн страданията на болестга. Знае, че.е обречеи, но не се овяаюа. Той проявява необикновена духовна еила. Това внушава образът на смъртга. През очите на героя тя е "гостенка". Притеснява го не това, че тя ще дой-де, а че му е сьдено да я срещне в постелята си. Той е мечтал да я намери в бой с поробителите. За него достойно място за смьртга на един герод-е не леглото, з бойното поле.

Далеч от родния си дом, Странджата си спомня за близките си. Но мясълта за тях е изместена от тгази за родината и за хъшуваиията му. На смъртния одър тоЙ си остава патриотьт, който вйнагн е бил.

Зяаменосеца е разчувстван и трогнат от лредаността на Бръчков. Това изразява неколкократното повторение на гла-гола "благодаря" в речта му. За героя е утеха, че ще уьфе при българин и ще има кой да му затвори очите. Това зяачи много за един изгнаник в чужда страна.

Идеята за приемственостга в борбата е въплътена в свързва-нето на образнте на двамата герои. Това личи още в първа гла-ва - в благоговението, което изшпва Бръчков към Странджата. Най-младкят от хъшовете приема като свят завет всяка дума, което изрича умиращият. От своя страна той носи усйокоение ца Зваменосеца, че стореното от него ще остане в пам^гга на народа: "България няма да забрави своите храбри сйюве." Героят е живял достойно, името му и делата му ще се помнят.

Идеята за приемствеността е изразена и в реяиквяге, които Странджата завещава на Бръчков.