Завесата се вдигна и аз видях...

(есе)

Градината беше отрупана с есенни цветя. Из въздуха се носеше аромат на хризантеми. Листата на дърветата вече окапваха, нежно отронени от полъха на северния вятър. Няколко поредни сутрини се наслаждавах на гледката от прозореца в детската ми стая. Мама влизаше и вдигаше завесата... Тогава слънчевите лъчи, едва пробили тъмното небе, ме будеха и ми напомняха, че новият ден е започнал. Гледката... Тази поразителна гледка- най- обикновен есенен ден, малко мрачен, но необикновено красив, остава и до днес в спомените ми. И така, ден след ден, завесата се вдига, за да изиграя за пореден път ролята си в пиесата, наречена "Живот".

Мисля си:"Какво правя на тази сцена? Тук ли ми е мястото?" Спомените от детството ми са вече избледнели, а не мога да виждам в бъдещето... Страх ме е от неизвестното и не знам какво да правя. Даже репликите си не знам! Е, казват, че каквото е писано, това ще стане. Пускаш се по течението и то те води в правилната посока, в единствената възможна посока. Това ли е правилният път? Значи трябва да гледам как времето изтича и после с облекчение да кажа: "Така е трябвало да стане!" Да- казвам го! И всеки път, когато го кажа играя роля. Заблуждавам себе си, но така е по- лесно.

Затварям очите си, заслепена от светлината на прожекторите на игралната площадка. Представям си за миг, че съм някъде далеч- в миналото или може би в настоящето... Чувам шума на реката. Времето сякаш е замръзнало докато се вглеждам във водата и усещам нежния и допир. Реката- тя докосва живота ми както морските вълни докосват пясъка. Не винаги всичко зависи от мен и тя е тук, за да ми го напомни. Сънувам ли? Страх ме е дори да си отворя очите. Вече чувам смеха на публиката. Всички ме гледат. Някои ме сочат с пръст и се смеят... Да- завесата е вдигната... Ами, да почвам да играя...

Защо всичко трябва да е толкова сложно?! Ако имах сценарий, нямаше да е нужно да импровизирам! Ако знаех кое те кара да се смееш, нямаше постоянно да те разплаквам! Ако можех да разбера края на представлението, няма да направя грешките, които тепърва ще извърша... Вижте ме, пред вас съм! Играя ролята на живота си! Не, не чакам одобрението ви, не заслужавам оскар за играта си! Времето ми на сцената ще изтече и никой няма да помни ролята ми... И какво от това?! Аз още помня онзи есенен ден, когато мама влезе в стаята ми и вдигна завесата... Помня аромата на хризантеми в градината. Не съм добра актриса! Дори не съм гледала пиесата, в която ще трябва да играя. Подай ми ръка! Помогни ми да постигна това, за което съм тук, каквото и да е то! Не моля за помощ!... Искам само да знам, че не съм сама. А краят... Той е само един.