Защо да си говориш сам?

(есе по пиесата на пиесата Даскал от Жан-Пиер Допан

Трагедията на един учител, прост даскал, както много често се чува. Това ни се представя в моноспектакъла Даскал, игран в Народния театър. Не съм ходила много на театър, винаги когато съм го правила е било, защото някой ми е препоръчал дадена пиеса, била много смешна или забавна, или актьорите били известни или готини. Да ама не. Открих, че театъра (а и не само той) освен да забавлява има и други функции, които май са доста по-значими. Театърът е като училище, той показва както забавни неща така и страшни, както комични, така и трагични. Във всяко забавно нещо има и по нещ сериозно, хуморът е основан на някаква скрита мисъл, на някаква поука. Съжалявам, че не съм го разбирала по-рано. Трябваше да завърша филология, за да науча, че във всичко, което гледам, чета или слушам ими някакъв скрит смисъл и значение, нищо не е това, което изглежда. Сега вече го знам, но по-добре късно отколкото никога. Вече ходя ня театър, защото знам че там със сигурност ще науча нещо полезно, нещо за живота, нещо, което ще е от полза за мен самата. Чух че Даскал било много добра пиеса, заслужавало си да я гледам. И тъй като и аз имам скромен опит с преподаването (малко след като започнах да преподавам всъщност започнах да си говоря сама, чудех се защо), реших че ще е интересно да я гледам.

Моноспектакълът се оказа много добра идея, както самият Жан-Пиер Допан казва, самотата на този човек можеше да бъде пресъздадена единствено чрез монолог. Пиесата не е българска, но е изумително колко добре описва реалността на българското образование, интелектуалната пустота в училищата, неспособността на учителите да вършат работата си, и способността им да се превръщат в звероукротители. Да, за съжаление това е реалността и Велко Кънев представя това по идеален начин, въпреки факта, че неговите ученици са французи, действието не се развива в България и т.н. Не, напротив, тук е същото, да не кажа и по-лошо. Със собствените си очи съм виждала какво прави днешното младо поколение в клас и в час. То това е един вид дискотека, ама през деня, всички са гримирани, облечени уж шик, ала по-скоро разсъблечени, всеки се старае да направи впечатление, но не както беше едно време със знания, не с простотия, с псувни, с мръсни номерца. Пък учителите милите какво ли да направят освен да си изпеят това, дето си го говорят от години и да изтърпят цялата тази менажерия, сред което да се приберат вкъщи и да излеят цялата насъбрана злоба на семейството и децата си. (Тъй като съм дете на учители, дърги години се чудех защо мама и татко като се приберат от работа не ми се радват, а се затваряха в някоя стая да се успокоят или пък в по-лошия случяй караха ми се без причина, след което разбира се съжаляваха. До миналата година не разбирах това, но се наложи и аз да поучителствам малко и вече напълно разбирам поведението на родителите си. )

Човек бързо може да се досети за развитието на пиесата само по плаката с Велко Кънев отпред, с лудостта в очите и затворническите снимки за досие. Един даскал не издържа на напрежението и застрелва своите ученици, което го вкарва в затвора,