Защо да не бъдем по-човечни

Есе

Крадецът на праскови това е повест за междучовешките отношения, за изпепеляващата любов, човечността и самотата.

Творбата описва историята на една любов по време на война история на едно странно влюбване. Полковнишката съпруга обиква един от врага, открива любимия в лицето на чуждия. Елисавета поглежда на пленения като на човек страдащ и уязвим, а не като на враг. В нея първо заговаря човечността, а после се заражда чувството на обич и привързаност. Така любовта се изявява като проявление на човешкото у героинята, на нейната чуствителност, ранимост и богатството на нейната душа.

Защо да не бъдем по-човечни сякаш това пита творбата описвайки драмата на човешката любов, преодолява границите на неразбирането, отчуждението, предрасъдъците и егоизма.

Обичай ближния си , Прости на врага си. Това са истини изречени от християнските мислители, за да облагородят човека, за да влеят у него вярата в човечността.

В съвременния суров свят човечността е забравено понятие. Все по-често ставаме свидетели на призиви за човечност неизбежно следствие от факта, че хората стават все по-бездушни и безразлини. Не вярно е твърдението, че се раждаме хуманисти. Ние се изграждме като такива благодарение на фактори извън нас семейство, приятели, възпитание, начин на живот. Докато растем ние се учим от всичко, което е около нас, а после учим дргите на ум и разум и така е било винаги .

Но учим ли се един от друг да бъдем по-добри? Човекът е единственото надарено с разум същество, но доколко разумно постъва, доколко контролира емоциите си в разумни граници и доколко контролира нравствените си добродетели, често прокламирани от самия него, са по силите му ? Нима човекът не се доближава твърде често до лишените от разум и реч други живи същества? И не е ли нужно върху тази дадена ни отлика да натрупваме още доброта, търпимост и уважение. Защо тези добродетели не са раздадени по равно и равномерно на всеки? Защото всеки от нас, от рождението си, та чак до смъртта си, вплита по една нишка човечност в душата си след всяка прочетена книга, подарено цвете, избърсана сълза и съживена усмивка, за да бъде човек. Защото човечността не ни е подарена, ние я придобиваме, преодолявайки мъката, оцелявайки при срещата със смъртта, дарявайки живот.

Какво всъщност означава да си човек? В днешно време хората са се механизирали и са досигнали етапа, в който сърцето им се е превърнало в камък. Навсякъде се говори колко съвършени същества са , но аз не виждам нищо подобно, колкото и да го търся. Нима най-висшето нещо не е да обичаш ближния си, да имаш смелостта да застанеш рамо до рамо с него, да му помогнеш, когато има нужда от това? Да си човечен означава да приемеш човека с всичките му недостатъци, да приемеш грешките му и въпреки тях да му помагаш и проявяваш разбиране, съчувствие и състрадание.

Кръсноречив пример за изгубената човечност е приказката на Ханс Кристиян Андерсен за малката кибритопродавачка бедното дете седящо само на улицата в студената зимна вечер, което никой не забелязва. Минувачите го подминават все едно не съществува и никой не се замисля за болката в детското сърце. Всеки ден медиите ни засипват с подобни картини, всеки ден срещаме хора, които ни молят за помощ. Колко от нас обаче се спират в забързаното си ежедневие? Повечето дори не поглеждат назад, преструват се, че не чуват зова за помощ .