Защо Бръчков остава при смъртния одът на Странджата

Повестта Немили-Недраги на Иван Вазов отразява драматичното и динамично време от последните десетилетия преди Освобождението. В нея авторът разказва за безкористните самораздаващи се някогашни герои и настоящи мъченици в изгнание-хъшовете.Те живеят между страданието и подвига, но този живот не пречупва и не сломява борбения им дух.

Най-младият бежанец от България остава край смъртния одър на Странджата, воден от човешкия си и родолюбив дълг. Обичта и уважението, които изпитва към Знаменосеца, преклонението му пред светлото и героично минало на стария хъш, карат Бръчков да стои неотлъчно до леглото на болния до последния миг от живота му.

Бръчков е син на богат свищовски търговец. В родината си той е имал осигурено настояще и бъдеще, но доброволно е изоставил всичко, защото му е омръзнало това тихо, сигурно и егоистично съществуване, което авторът нарича монотония. Жаждата му за нещо непознато и неизпитано, любопитството на чувствителната му поетична душа го довеждат при хъшовете. Схлупената кръчма на славния знаменосец става и негов дом. Тук той намира не само топло кътче, но и цял един нов свят от спомени и надежди.

В мрачната и задимена кръчма на Странджата Бръчков се запознава с хъшовете. Срещата му с тези горди и свободолюбиви хора е много вълнуваща за него. Техните разкази за отминали битки сякаш оживяват в душата му. Когато ги слуша, той изживява като истинско всичко, което се е случило с другарите му през годините. Възторгът и възхищението му са безпределни: Сториха му се, че това са висши същества, родени за страдания, за борба и за слава-не като другите смъртни.

Най-много Бръчков е очарован от Знаменосеца. Още от първия миг той обиква този стар и болен човек. Чистата душа на млдежа жадно възприема всяка дума и всеки жест на стария хъш. Когато Странджата говори за славните битки, в които е участвал, той цял трепереше от умиление и възторг и изпитва преклонение, достигащо до благоговение и страхопочитание. За Бръчков Знаменосеца е истински българин, заслужаващ обич и почит. В неговото лице той вижда въплъщение на най-светлите си патриотични идеали. Затова, когато стария хъш се разболява, младежът не може да го изостави на произвола на съдбата, без средства и морална подкрепа, Той се чувства длъжен да остане и да облекчи страданията на този, който е приютявал и хранил гладните му и премръзнали събратя, повдигал е духа им и е връщал вярата в душите им.

Странджата изпитва болки, предчувствайки скорошната си гибел: Ази скоро ще си ида; няма да ме има вече. Този хъш, който винаги е повдигал духа на останалите, е обезверен. Бръчков утешава умиращия. Думите му, че отечеството няма да забрави своя достоен син, стоплят сърцето на Знаменосеца. Каква по-голяма награда за един патриот от признанието: Ти си един герой. Тези думи звучат гордо, но и горчиво за читателя, защото връщат към повода за написването на повестта-забравата, в която тънат героите след Освобождението. Вазов желае да ги изтръгне от забвението и да им отреди достойно място в народната памет.

За Знаменосеца е приятно да чуе преди смъртта си думи на признателност. Вълнението му е искрено и силно. За това говорят сълзите в очите му. Той осъзнава, че има до себе си срорна душа и иска да остави на Бръчков някакъв спомен. Думите на младежа Твоя пример.- подсказват на Знаменосецз, че младият хъш трябва да наследи реликвите му: мемоарът, издаден на 1867 година от Революционния комитет