Елин Пелин

Закъснялата нива

Глъхне широкото поле под безстрасното августовско небе. Прегазило го е вече

жарко лято и грозна картина е оставил след себе си селяшкият труд. От двете

страни на пътя, докъде ти око види, се простират помачкани стърнища, без

кръстци и ръкойки, покосени ливади, по които безсмислено се щура напъдена

стока. Тъжно шумят узрели кукурузи, а из тях на облаци, на облаци се вдигат

сиви врабци и като градушка падат по прашните пътища. Ниско над покосените

ливади прелитат черни косета. Над главата ти безнадеждно гракне врана и отлети,

в сърцето ти заседне скръб и те замъчи.

Отдавна е жътва минала.

Ала далече над село, сред широкото поле, усамотено стои непожъната нива с

наведени и почернели класове. От тъмни зори още там се мярка гиздава невеста по

бели ръкави, с отпуснати краища на забрадката. Остър сърп блещи в ръцете и, а

под него падат ръкойка след ръкойка. От прегорелите класове се рони като дъжд

изцибрено житно зърно и пада като съчми по острото стърнище, съчми, които удрят

в сърцето младата жътварка. От нейните черни очи се сипват сълзи като градушка

и мълком и неспирно текат.

До синура под трънлива круша виси пъстра люлка, а в нея изведнъж изпищява с

прегракнал глас галена рожба и пронизва като с остър шиш сърцето на майката. Тя

хвърля сърпа и тича като луда, морна, потна, поема на гърди малкото пискунче,

залюлява го тихо в прегръдките си и наведена над него, шепне му с любов:

- Мълчи, мама, мълчи, малка щерко, мълчи да пожъна!

И като спре сълзите си, запее му.

То млъкне, обвеси крехки ръце на майчина шия и сякаш се вслушва в тая тъжна

песен, която се пели дедите му, която я пее баща му и майка му и която може би

то ще пее някога се с тоя тъжен глас. Вслушва се, гледа майка си и на сухите му

страни грейне усмивка.

Наблизо, под сянката, усукан в парцалива черга, лежи болен дядо Сава. Бялата му

чорлава глава безжизнено се покои върху златен сноп. По мъничкото му изсъхнало

лице, набръчкано и потъмняло като пръст, едвам личи живот. Слабият дъх на