Забравената стая на Атанас Далчев

Атанас Далчев поетът-философ на българската литература, в своята поезия акцентира върху баналното и отблъскващото. Твори от порозаичния свят на вещитете. В основата на неговите текстове е безсмислието на човешкото съществуване и неговата преходност. В стихотворението си Стаята Далчев представя подвластния на страха от смъртта лирически герой, изгубил всякаква опора. Тази обреченост и безперспективност го очуждават, но той търси своята изгубена идентичност в света на вещите. Така поетът-философ поставя и основния проблем в стихотворението Стаята, а именно проблемът за живота и смъртта.

Творбата разкрива човешката слабост и безпомощност на личността пред времето. Лишен от своята индивидуалност, лирическият герой търси спасение в миналото си, но открива само знаците на смъртта.

Тук има миризма на вехто

и прах на всичките неща,

тук бавно времето превръща

във прах безжизнен сякаш всичко.

В основата на стихотворението лежи идеята за неумолимия ход на времето и промяната на опозицията преходно-вечно. Това внася отрицателни характеристики в сюжета на твотбата всичко човешко се превръща в прах пред трагичната жестокост на времето.

Още от заглавието се разбира, че става въпрос за известния в българската литература мотив този за дома. Лирическият герой на Далчев обаче е изгубил своя пристан и подслон, където човек често намира опора, утеха,съпричасност и сили. В стихотворението домът е показан не като пространство, обитавано от човешко същество, а от вехти вещи покрити с прах. Тук сякаш животът е спрял, топлината е изчезнала и дори часовникът е вече млъкнал. По този начин Далчев показва, че всичко е преходно, а само времето е вечно. Но когато и часовникът замлъкне, това означава, че вече е дошъл краят.

Часовникът е вече млъкнал

и в неговия чер ковчег

лежат умрели часовете

и неподвижно спи махалото.

Присъствиято на човека обаче е поставено под въпрос:

Би казал, че в тази стая

не е живял отдавна никой

За героя тази така позната и сакрална стая вече се е превърнала в една разпадаща се материалност и един безприютен свят, който се руши, а не е онази, която съживява пространството и му вдъхва живот. В сихотворението се откроява ярко и наличието на онази страшна самота, подсказваща ни за присъствието на смъртта в стаята не е живял отдавна никой, миризма на вехто, прах на всичките неща, Портрети на жени,които/са си отишли от света,.... Чрез символите вехне есенното слънце и светят жълти зимни дюли Далчев поставя акцент върху негативната страна на човешкото съществуване остаряването и