Една малка душа,малка колкото листенце от момина сълза.

Душа неопознала същността на живота. Да, това е тъжна,а същевременно и жалка история.Душица неопознала моментите спиращи дъха,невидяла невидимото,а само студа.

Сърцето било посипано някога със захар,било сърчице с най-чистата и кристална повърхност.Това не било просто захар,това били захарни мечти взели формата на сърце.Времето обгърнало красивата захарна сърцевина,обгърнала я и я изпратила в миналото,а в настоящето оставило вече преобразеното разчупено и безчувствено подобие на сърце.Но не сладко,както преди,а горчиво и празно.Внего вече нямало нищо,отвътре то било празно,празно и студено,като ледени кристални скали,високи и недосегаеми.Наранявано до сега от света около себе си, сега то вече наранява.Колко лесно е да нараниш някого нали?Болката в очите на другите носи забавлвние за тази ледена сърцевидна обвивка,чувствата за непонятни,непознати,както и дълбините на вселената за човечеството.Наранява без да се замисля за никого и нищо,угорчава,разбива мечтите освен на себе си и на хората около нея..В замяна на рзбитите мечти оставя сълзи..сълзи,които ще помнят тези безброй горчиви моменти.Нека си мисли,че настина отнема тези мечти,сабирани до сега.Та нали мечтите не могат да се отнемат?Поне те си остават,те си остават завинаги,дори и да не ги осъществиш,те си остават твоите красиви,неповторими сладки копнежи.Те са само твои,твои и на никой друг.Може да ти се струва понякога,че ги губиш,но повярваяй ми-не е така,те са там,където си ги оставил и те чакат за да ги прибереш отново..Потърси ги в сърецо си,май там ги остави предият път,погледни внимателно и то ще ти ги припомни,сърцето ще ти ги покаже за да ги изградиш на ново,още по-хубави и още по-прекарасни от всякога.Дори да ти се струва,че нямаш нищо,знай че имаш най-ценното-сърцето ти!С него си преживял всичко...красиви и мъчни момнети.Да,може да са били и тъжни,но си остават твои,само твои и на никой друг.Ще се сещаме за тях след време, за тази горчивина останала в съзнанието ни,но не е нужно да се натъжаваме,защото сме ги превъзмогнали и преминали.Ако няма страдание,няма да я има радостта.Ако я няма умразата не би съществувала и любовта.Трябва да научим чувствата,а не само да говорим за тях.Всеки ден четете,чувате думи от другите,които ви впечетляват..и ги забравяте не след дълго.А защо?Защото не ги свъзвате с преживяни или настоящи мигое?.Думите не минават през душите и сърцата ви,а през момнетното ви повърхтностно съзнание.А кога ще започнете да мислите със сърцата си?Щом до сега не сте успели,едва ли ще можете да го сторите.Човешкият живот е трърде кратка мерна