"Взаимодействие между държавата и правото"

КУРСОВА РАБОТА

на

на темa

ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ ДЪРЖАВАТА И ПРАВОТО

Един от най- старите въпроси в теорията на правото и на държавата е този за съотношението между правото и държавата като явления от една и съща действителност. Когато се разглежда единството по общо съотношение между държавата и правото е много важно да се установи от какво разбиране за държавата и правото се изхожда.

. Отношението между държавата и правото.

Обикновено се има предвид държавата като апарат, като механизъм от органи, а правото като система от норми, включени в съответните официални нормативни актове, или се говори за съотношение между държавата като апарат и правото като правно-нормативни източници, като закон. Това неоправдано стесняване и обединяване на проблематиката е пряко следствие на ограничителния подход към държавата и правото като социални явления.
Различни правни школи са давали различно тълкуване на проблема, като са изхождали главно от това кое от двете понятия има първенствуващо място спрямо другото. Правото и държавата са различни страни от общественото битие и затова е необходимо две отделни теории, две отделни научни направления и дисциплини да интерпретират техните проблеми.
От значение е подходът към конкретното явление. Най-общо и тук се сблъскваме с двата традиционни подхода- правнофилософския и позитивистичния. Изследователите, които принадлежат към първата група (Леон Дюги, Кант), правят съществена разлика между правото и държавата. За тях те са явления от различни величини. Правото е възникнало преди
държавата и то подчинява държавата на своите разпоредби. Целта на държавата е да гарантира правото и не тя го създава, а само го санкционира, одобрява.
Втората група изследователи идентифицира правото и държавата. Те спадат към позитивистичното правно направление. Главни негови представители са Келзен, Франц Вайер и до известна степен Георг Йелинек. За видните нормативисти на правото държавата е система от норми и този факт я доближава и дори идентифицира с правото. Властта на държавата се осъществява с помощта на правните понятия "заповед" и "принуда". Така се достига до т. нар. "юридическа теория за държавата". Според нея държавата е правно явление, доколкото е организирана юридически.
Привържениците на позитивизма изключват ценностните елементи на държавата, за тях тя е продукт главно на силата. Те виждат съотношението между правото и държавата като отношение на неравностойни величини. Ако държавата е обвързана с нормите на правото, то тя е обвързана от нормите на позитивното право, а не изобщо от правните принципи. По този начин позитивизмът допуска, че това, което публичната власт създава като норми, има примат над естественото право и следователно с по-висока стойност са държавно възприетите правни предписания, а не естественото право. Така че привържениците на тази теория говорят за съотношението между правото изобщо и държавата, а не за съотношение между позитивното право и държавата.
Съотношението между държавата и правото трябва да се търси и разкрива в различните и взаимно съответстващи си техни аспекти. Ако се вземе само един от посочените аспекти, например институционалния, има опасност, за да направи пълен и неточен
извод за това съотношение - може да се заключи, че държавата определя правото. Ако се съпостави държавата като апарат с правото на юридически израз и като всеобщ регулатор на обществените отношения в мащаба на цялото общество, както и качеството му на юридическа основа на цялата политическа система на обществото, може да се заключи, че държавата и правото като системи не си съответстват, не кореспондират напълно, че те не се пресичат в пространството и в дълбочината на обществото. По такъв начин се създава възможност за изопачаване на единството и взаимодействието между тях.
Държавата и правото се намират в тясно, неразривно единство, което в определен смисъл има ограничен характер. Като социални явления държавата и правото исторически възникват едновременно. Едновременното възникване обаче не означава паралелност. Какъвто е типът на обществото, такъв е типът на държавата и правото. Тяхната връзка и тяхното взаимодействие са възможни само в качеството им на еднотипни явления. Еднотипността им е обективна основа за единодействието между тях.
И двете явления имат политическо съдържание. Може да се каже, че те са две страни на самата политическа власт. Възникнали едновременно и в единство, държавата и правото функционират едновременно и в единство. Еднаква е и тяхната историческа съдба.
Поотделно държавата и правото са свързани с други явления -морал, култура, религия. Но при всички тези връзки и взаимодействия едната страна не е необходима предпоставка за съществуването на другата. При отношението "държава-право" това не е така - всеки елемент от това отношение има конституционно значение за съществуването на другия. Ето защо единството и взаимодействието на държавата и правото има особена нему само присъща качествена характеристика.
Единството между държавата и правото не изключва различията между тях. Като явления те са единни и същевременно диференцирани. Държавата е организация на политическата власт, а правото е система от норми, предназначени да регулират поведението на хората.
Държавата и правото са две различни категории от гледна точка на тяхната организираност. Това се дължи не толкова на непосредствените различия в тяхната природа, колкото на дълбоки обективни причини, лежащи извън държавата и правото. Последните имат собствени връзки както с базата на обществото, с икономиката, с политиката и с различните елементи на политическата организация на обществото. Тези техни връзки и взаимодействия не са винаги еднакви. Правото е образувание от норми, а държавата е образувание от хора. Те образуват свои различни системи, които по различен начин оказват влияние върху обществените отношения. Държавата се включва към политическата система на обществото, а правото образува своя институционална система. Държавата се състои от органи, които изпълняват различни функции, а правото се състои от правни норми, правни институти и правни отрасли. Общото между тях, е че и двете притежават йерархическа структура. Тя се състои oт съответните елементи, всеки от които има свое място като институционална даденост.
Следователно единството на държавата и правото не трябва да се разбира механически. Това е единство между две различни, многообразни в проявите си и относително самостоятелни явления,
но самите различия и относителната самостоятелност вече са основа за взаимно влияние, за взаимно действие, даже за взаимно проникване.

. Въздействие на държавата върху правото

Правото като социално явление не е възможно без държавата. То възниква, развива се, функционира под нейно влияние и въздействие. Общо е мнението в науката, че държавата е непосредствен фактор за създаване на правните норми и главна сила за тяхното осъществяване.

1. Държавата като орган на правото

Въздействието на държавата върху правото може да се разкрие по следните начини: правотворчетво и реализация на правото, тълкуване на правото и охрана на правото. Държавата непосредствено твори правото. Когато се говори, че правото е продукт на правотворческа дейност на държавата, трябва да се подчертае, че става дума за непосредствен продукт. Държавата е фактор, който отблизо пряко формира правото, но тя съвсем не е основният и първоначално определящ фактор в това направление. Тя придава на правото едни или други форми (закон, съдебен прецедент), но не може да обуслови неговата необходимост. В този смисъл тя не е негова начална причина. Държавата създава правото на институционално равнище. Съотношението на държавата и правото се разкрива само върху институционалното равнище на обществото. А тъкмо там се създава видимост, че
източник на правото е абстрактната държавна воля, че самото право - това е законът (държавно установени нормативни актове).
Обективните нужди и закономерности могат да придобият нужди на всеобщи норми само като преминат през волята на държавата, като се опосредят от нея.

2. Правотворчество

В правотворчеството се разкрива въздействието на държавата върху развитието на правната система, зависимостта на правото от държавата. Държавната власт има достатъчно относителна самостоятелност и е в състояние по различен начин да превръща фактическото и необходимото в нормативно и правно дължимо. Тя може да задържа или ускорява необходимата правна уредба на обществените отношения.
Държавата се намесва в правообразуването на определен негов етап - този на правотворчеството, в който общата воля се издига в закон, утвърждава се от държавата и се скрепява от държавната санкция. Тази държавна дейност се очертава като човешка дейност, насочена към конструиране на нови методи за формиране на система от правни норми.
Правотворческата дейност на държавата се изразява в две основни форми. На първо място това е установяването на правни норми. То се осъществява с помощта на държавните правоустановителни нормативни актове (закони, укази, регламенти и др.) и е характерно за един по-напреднал етап в еволюцията на правото, когато се създават развити законодателни системи. Държавното установяване на юридически правила днес е главната форма на правотворчеството.
Вторият вид правотворчество е санкционирането от страна на държавата на норми и правила за поведение, чиито произход не е непосредствено държавен. Създадени в обществото, взети повече или по-малко глобално (морални норми), или в рамките на определени негови части (обичайни норми, традиции, правила на обществени организации) и регулиращи различни обществени отношения, те се утвърждават (санкционират) от държавата и се превръщат по такъв начин в правни норми, в израз на държавна воля. Обективно това става в практическата дейност на държавните органи и преди всичко на съда. Към санкционирането условно може да се отнесе и непосредствено скрепяване с държавна принуда на определени фактически формирали се и съществували отношения и връзки в обществото, с което те по същество придобиват чертите на правни отношения. Това е било характерно за първоначалния генезис на правните системи, когато формирането на правото е вървяло от отношенията към нормата. Следователно връзката между държавата и правото може да се появи и като фактическа защита от политическата власт на установили се вече норми и отношения, чрез които те получават юридически характер.
Държавата "въздига в закон" общата воля на народа както чрез постановяването, така и чрез санкционирането на определени норми и правила за поведение. Тази държавна дейност е важно предварително условие за съществуването на правото, тя намира отражение в самото понятие за правото. То се определя като система от установени или санкционирани от държавата норми.
Като отразява повече или по-малко вярно обективните потребности и спецификата на отделните видове обществени отношения, държавата определя методите на регулиране на тези обществени отношения, които методи се програмират в самите правни норми,
което влияе в не малка степен за обособяване на различните правни отрасли за изграждане на системата на правото.
Само държавата е суверенна да предава на международноправните норми вътрешни действия в дадена страна и по този начин да влияе съществено върху структурата и функционирането на цялата национална правна система. Нормите на правото се създават за да регулират по определен начин обществените отношения. Това се постига чрез реализацията им, т.е. като се въплъщават техните предписания в живота. Правотворческата дейност на държавата е безсмислена и напразно изразходвана социална енергия, ако нормите, съдържащи се в правните източници не се осъществяват с максимална ефективност.

3. Реализация на правото

Правото се осъществява чрез дейността на разнообразните правни субекти. Държавата в лицето на своите многочислени органи е такъв субект на правото, който създава необходими условия за реализиране на правните норми от всички останали правни субекти. Без държавната реализация на правото като цялостна и специфична нормативна система е практически невъзможна. То се отличава от другите нормативни системи на само по това, че създаването му не е възможно извън държавата, но и по това, че практическото му осъществяване е мислимо само с участието на държавата и тъкмо това е типичната проява на зависимостта му от държавата.
Ролята на държавата за реализация на правото е многостранна. На първо място изпъква държавната дейност по прилагането на правото. В множество случаи правните субекти не
могат да реализират автономно правното предписание "посредничество" на държавните органи. Наложително е държавните органи да се включат в осъществяването на едни или други субективни права и задължения, като издават необходимите индивидуални юридически актове. С помощта на последните се постига конкретизация и индивидуализация на правната норма. Тя се свързва персонално с определена личност, "подвежда" се към конкретно определени жизнени случаи. Индивидуалният акт на властния държавен орган е неотменимо условие за реализиране на предвидените в правната норма права и задължения, а по този път и за реализиране на самата правна норма. Каквато и активност да проявява гражданинът за използване на някои свои законопризнати права без съдействието на държавата той не може да ги придобие реално. В други случаи, развивайки активна организаторска дейност по управлението на различни области от обществения живот, държавните органи са единствено властни да предлагат някои норми на съответните правни източници, предназначени да регулират поведението на относително широк кръг правни субекти (издаване на планови актове, различни разпореждания по въпросите на икономиката, образованието, културата, обществения ред и др).

4. Тълкуване

Специално отбелязване заслужава дейността на държавата / на държавните органи по тълкуването на правото. Последното е част от правоприлагането или е тясно свързано с правоприлагането, а и с други форми за реализация на правото. Тълкуването на правните източници, извършено от компетентните
държавни органи (официално тълкуване), влече след себе си определени юридически последици, които се проявяват именно в сферата на прилагането и изобщо на реализацията на правото. Чрез тълкуването административните и съдебните органи могат в определени граници да укрепват правото и законността или да ги подкопават.

5. Превантивна и репресивна функция на държавата в защита на правото.

Държавата има за главна и пряка цел да осигури индивидуалните права на гражданите, т.е. да обезпечи правото. Индивидуалното право допуска да се чувства нужда от справедливост, от правда, т.е. от въвеждането на надлежно санкциониран ред в упражняването на правата за осигуряване на самите права. И в това е задачата на държавата.
От една страна, никой друг институт не може да постигне тази цел. От друга страна, ако държавата няма за идеал главно да удовлетвори тази належаща нужда, тя няма да има никаква пряка цел. Защото тя не е предназначена да служи на материалните, физическите нужди на хората, тъй като тях ги удовлетворяват по-лесно различни икономически и търговски дружества. Тя не е предназначена да служи на духовните потребности, на умствените потребности, защото всички човешки потребности с изключение на нуждата от справедливост могат да бъдат удовлетворени независимо от държавата. Естествено е тогава, че държавата има за цел да удовлетвори тази нравствена необходимост от справедливост, т.е. да обезпечи индивидуалните права.
За да организира необходимостта за обезпечаването на индивидуалните права сила и да я впрегне в услуга на правото държавата си служи с модалитета на индивидуалните права, които гражданите считат, че са вложили "в общо" тъй като им е безразличен. Но тя не може да засяга същността на тези права, защото те са неприкосновени спрямо нея и следователно не могат да бъдат ограничаване без съгласието на гражданите. Освен това, осигуряването на тези права е причината за държавното учредяване, следователно спрямо държавата личността има право на същността на своите индивидуални права, а държавата спрямо личността - право на модалитета на нейните права.
Тъй като трябва да осигури зачитането на индивидуалните права, които се санкционират със сила, тя трябва да впрегне силата в услуга на правото. Това е предметът на нейната изпълнителна власт. Но за да бъде употребена силата против някое право и в полза на един интерес, който не се основава на правото, държавата е длъжна да учреди една власт, която да решава на чия страна е правото в спорните въпроси и следователно в какъв смисъл може да бъде употребена силата. При липса на доброволно изпълнение на юридически задължения държавата развива дейност за осъществяване на съответните правоотношения, а когато е налице правонарушение- за приемане и реализиране на необходимите правни мерки за въздействие в по-широк смисъл на думата "издаване на съдебни актове, актове за административно наказание. Държавата определя по какъв начин нарушителят ще бъде заставен в случай на отказ да удовлетвори потърпевшия,по какъв начин и какво наказание ще трябва да бъде наложено на престъпника. Това е съдебната власт. Тази власт принадлежи законно на държавата, тъй като нейното упражняване не вреди
изобщо на правата на заинтересованите, то се осъществява в тяхна полза.
Едновременно с това трябва да има известни правила, които да определят границите на упражняването на истинските права. Властта, която е натоварена да създаде тези правила е законодателството, а самите правила са гражданските закони.
Държавата консакира правото било като определя в законоположенията правата, които принадлежат на личността, като указва съответстващите им задължения. Едновременно с това тя урежда модалитета на правата, т.е. определя границите на тяхното упражняване така, че то да не ограничава без полза за личността правата на другите или тяхната свобода на придобиване. С други думи, тя определя докъде в своето упражняване правото е право и трябва да бъде зачитано като такова и откъде то става лъжливо, тясно право, за санкционирането на което не се отпуска обществената сила и против което може да се действа с помощта на тази сила.
Държавната принуда е постоянно съществуващата гаранция, с която се скрепява правото. Зад него винаги стоят силата и авторитета на държавата, даже самата заплаха за прилагането на държавна принуда пази, охранява правото. Зависимостта на правото от държавата по линия на държавната му охрана е толкова съществена за собственото му битие, че се отчита в определението на правото- система от норми, гарантирани от държавата.
Дейността на държавата по правоприлагането и охраната на обществения ред се отразява върху спазването на правото от гражданите като особена форма на реализация на правото. Макар и косвено това влияние на държавата има важно значение, тъй като осъществяването на правото в масовите и ежедневните му прояви
се постига чрез спазването: правните субекти съобразяват поведението си с изискванията на правните норми, съзнавайки, че последните се гарантират и охраняват от силата на държавата.
Едновременно с това държавата обезпечава осъществяването на правните норми със система от разнообразни организационни, контролни и други мероприятия, които не винаги имат правен харaктер. Между различните форми за реализация на правото и правотворчеството има тясна връзка и зависимост. Още в хода на правотворческата дейност при изработването на правно-нормативни източници се залагат някои условия за тяхното ефективно или неефективно осъществяване. Последното зависи от това, дали законодателството не кодифицираното и противоречиво от езика на нормативните актове, от тяхната стабилност или променливост, от научната обоснованост на правните норми. От друга страна правотворческата дейност предполага отчитане резултатите от практическо прилагане на съществуващите правни норми, нещо повече между правотворчеството и отделни форми на реализация на правото има преходи и междинни степени в някои правни системи в процеса на правоприлагането се формират първоначални образци на правни норми или чрез решения на държавни органи се санкционират неправни обществени правила. Затова може да се каже, че въздействието на държавата върху правото е непрекъснато от създаването до реализацията му в обществените отношения. Без единство между правотворческата дейност на държавата и нейната дейност по реализиране на правните норми, правото престава да бъде ефективен регулатор на обществените отношения.
Държавата упражнява и една четвърта функция, която се състои в унищожаването или намаляването на препятствията, които
среща упражняването на правата т.е. в установяването на най-благоприятната среда за тяхното развитие, разширение, разпространение. Това представлява цивилизоващата роля на държавата. Тази държавна функция няма за цел само да позволи на гражданите да упражняват по-широко своята юридическа свобода за придобиване на нови права или за разширяване на вече придобитите, но и да се ползват преимуществено от тях.
Упражняването на тази функция изобщо не засяга същността на индивидуалните права, а само техния модалитет. Държавата ограничава лъжливите права и позволява на действителните права да се упражняват по-лесно и на свободата на придобиване да действа в една по-широка област.
Последен елемент на държавата са общите средства. Те се състоят в уреждането на модалитета на индивидуалните права. Държавата не може да засяга същността на правата, тъй като са неприкосновени и спрямо нея, в замяна на това, има правото да изменя техния модалитет, да го регулира и по този начин , тя само упражнява с по-голям приоритет правата на самите граждани.
Следователно държавата може да се схване в известен смисъл като необходима предпоставка на всяка правна норма, че тя по необходимост придружава създаването и развитието на действащото право. Без нея то би било немислимо по своята същина. Санкцията и свързаната с нея принуда не биха имали никакво значение във връзка със задължителния характер на правната норма, ако не беше държавата, тъй като само държавата може да наложи зачитането на нормата. Като необходима предпоставка, като необходим елемент за живота на правото държавата е, така да се каже, орган на правото.

. Въздействие на правото върху държавата

Характеристиката на съотношението между държавата и правото като взаимодействие означава, че и държавата изпитва въздействието на правото.
Подходът към държавата може да бъде от различно естество, но най-добре се разглежда нейната същност през призмата на правото, на правомерността, правовостта легитимността и легалността. Следователно чисто правните понятия и термини служат за интерпретиране на държавното явление, за разкриването на многообразните форми на политическото общество, неизменен компонент на който е държавата. Правният анализ помага да се даде оценка за дейността на държавата в отношенията й с личността и обществото, тя е критерий за правомерността на държавните постъпки.

V. Правова държава

Правовостта на държавата -даването на приоритет на гаранцията на правото - е същностно свойство, съдържание на държавата. Това е най- яркото проявление на връзката между правото и държавата . Има се предвид правото, възприето не просто като механичен сбор от нормативни актове, а като висша ценностна система, като нравствена и културна необходимост. То не охранява и не запазва единствено общия порядък, но и гарантира и реализира посредством специфичните си механизми на позитивния ред индивидуалните компоненти- правата на човека.
Разбира се съoтношението между право и държава не се материализира само в явлението правова държава, но там то
намира най-яркото изражение на постулата за примата на правото над държавата.
Зависимостта на държавата от правото е многостранна. Най - напред тя засяга нейната вътрешна организация, връзките между отделните звена на държавния апарат. На второ място тя се разкрива при външното проявление на държавата при осъществяване на нейната роля в обществените отношения. Правната зависимост във втория случай обикновено се третира като необходимост от право при осъществяване на държавните функции. Този подход обаче не е достатъчен за цялостното анализиране на разнообразните зависимости на държавата от правото. Чрез него се показва главно значението на правото като специфична нормативна система. Ето защо се правят опити тази зависимост да се разгледа от гледна точка на отношенията на държавата с външните спрямо нея субекти (граждани, държави) или чрез категориите цел и средство.
С оглед на казаното по нататъшното изложение е центрирано около следните въпроси: необходимост от право за вътрешната организация на държавата; необходимост от право в отношенията на държавата с външни спрямо нея системи; правото на функциите на държавата, правните форми на държавната дейност; зависимост на държавата от правото в качеството й на средства за създаване и реализиране на правото; въпросът за обвързаността на държавата от правото.

V. Правото като фактор за организацията на държавата

За съществуването си като организация държавата се нуждае обективно от правото. Правото е инструмент, с който се закрепва
формата на държавата, структурата на държавния апарат, компетенциите на отделните държавни органи. С правото се установяват отношенията между частите на апарата във вертикално и хоризонтално направление. Тази роля на правото изпъква когато изследваме държавата на институционално равнище, т.е. като системно организиран апарат, механизъм като правна система от институции с техните права и задължения. Тъкмо правото оформя този механизъм, съставлява неговата юридическа основа.
Организиращите свойства на правото се проявяват в по-широк план, в мащабите на цялото общество, във всеобхватната система на обществените отношения. Но те изпъкват особено ярко спрямо държавата доколкото тя като всеобща организация и като основен субект на социалното управление се нуждае изключително от стройна и пълна регламентация на своето изграждане и функциониране. Самото обективно съществуване на правото се оказва обективен факт и за държавата, необходимо въздействащ върху нейната структура и дейност. Разбира се, значението на правото за вътрешна организация на държавата се е развивали исторически. Политическата власт в своите първоначални групи форми се е отличавала с по-проста правна уредба, изразяваща се във фактически сложили се обективно закрепени съотношения между отделните органи на властта. Едва по-късно, с развитието на цивилизацията, с усложняването на обществените отношения и съответно на апарата за тяхното управление, се стига до развитите правни уредби и на държавата и на нейната дейност, до т. нар. "органически закони".
Държавата е основна подсистема на социалното управление. Взета отделно с оглед на нейната относителна самостоятелност тя самата представлява система, при това сложна вътрешна
организация. Та самата има свои подсистеми , отделните видове държавни органи, например системата на представителните и системата на изпълнително- разпоредителните органи. Последните също могат да имат свое подразделение.
Именно правото осигурява сложната структура на държавата, регулира вътрешните взаимоотношения на държавата, взаимоотношенията между нейните основни подсистеми, а след това вътре в подсистемите. Правото дава още статута на всеки отделен елемент от държавния организъм. То посочва компетенциите на държавните органи при упражняване на техните функции. От правото се черпят аргументи за общата легитимност и легалност на цялата държавно конституирана среда.
Правото съдейства за запазване хомеостазиса на държавата като система, гарантира запазването на основните системни качества и характеристики на държавата, инвариантността на най - основните нейни структури и подсистеми със съответните помежду тях връзки и отношения. Подобна роля вътре в държавата могат да проявят и някои неправни регулатори - различните стереотипи на поведение и обичаи, правила на делови взаимоотношения, но те имат второстепенно значение и се проявяват върху основата и в рамките на правната уредба. Това се дължи на обективните свойства на правото да нормира по всеобщ и обезпечен от държавната принуда начин. Ето защо устройството и дейността на основната подсистема за социално управление може да се закрепи надеждно само чрез правото. Ролята на правото в тази насока се определя от това, че без хомогенна и относително хармонична вътрешна организираност държавата е невъзможна, подкопава се самото нейно съществуване и функциониране.


V. Ролята на правото като регулатор на външните прояви на държавата

Държавата може да се разглежда като "затворена" система, която се характеризира със собствен вътрешен живот, със самоуправление, със собствено вътрешно функциониране. Но тя може да се разглежда и като "отворена" система, която влиза в съприкосновение с други системи и поради това се характеризира с външно функциониране. Тъкмо това второ нейно качество е основното й качество като система с определено социално предназначение. Тя трябва да въздейства върху обществените отношения, върху останалите обществени субекти, нейната вътрешна организация и нейното вътрешно функциониране се изграждат с оглед на външните й връзки и външното й функциониране. Те се обуславят от последните. Тук отново се разкрива голямата роля на правото, което регулира външните прояви на държавата, опосредява нейното външно функциониране като система сред други системи. В този смисъл държавата е зависима от правната форма.
Държавата не може да управлява обществените отношения и да въздейства по определен начин върху социалните нормативни регулатори, защото без правото волята на държавата не може да стане общозадължителна. Главният език, чрез който държавата разговаря с гражданите си и поддържа отношения с правните субекти е езикът на правото. Зависимостта от правото се проявява първо в това, че държавата принципално не може да пренебрегне създаването на определена правна форма, че държавата е обвързана обективно от необходимостта да облече своята воля в правни източници. Тя се проявява и в това, че веднъж създадена
правната форма обвързва юридически държавата в нейната дейност. Обусловена от извъндържавни обективни фактори и подкрепяна от определени субективни фактори и социални сили. Правните норми придобиват относително самостоятелно съществуване в обществото, проявяват самостоятелност и по отношение на държавата. Зависимостта, която държавата изпитва от правото при своите външни прояви може да се анализира в два аспекта, тясно свързани и преплетени, но несъвпадащи напълно. От една страна посочената зависимост се разкрива при връзките и взаимоотношенията на държавата с останалите, външно спрямо нея социални субекти, политически партии и обществени организации, граждани и държави. Тук изпъква организираният междусистемен характер на връзките, институционализираните от правото взаимодействия. От друга страна зависимостта на държавата от правото се разкрива при функциите на държавата в различните сфери на живота / икономика, култура и др./. Тук изпъква управленската роля на държавата, нейното въздействие върху различните обществени отношения. В първия случай правото опосредява взаимоотношенията в рамките на социалната и политическата организация на обществото, взаимоотношенията с различни социални субекти, които не винаги са отношения на субект към обект. Във втория случай правото опосредява активната роля на държавата върху обществените отношения, основните направления на управленската дейност на държавата. Разграничението разбира се в голяма степен е условно.

V. Право - личност - държава

В социалната и политическа организация на обществото държавата се намира в съотношение с различни социални субекти или системи. Тези съотношения имат повече или по-малко проявени правни аспекти. Правото въздейства върху държавата и при нейните взаимоотношения с гражданина и още по-широко с личността. Така връзката "право-държава" може да се види и от аспекта личност. Държава въздейства върху гражданина чрез правото, но в рамките на правото гражданинът на свой ред въздейства върху държавата с помощта на правото.
Посредством правото се реализира едно ново състояние на човека - мястото му на член в обществото, което е държавно организирано Естественото му състояние се трансформира в гражданско състояние. В позитивен план това означава още, че правото регулира съотношението между човека като член на едно държавноорганизирано общество и самата държава. Правото дава статута на гражданите на съответната държава -техните права и задълженията на държавата към тях. Тази връзка може да се поддържа само чрез правото.
Между държавата и гражданина съществува правно регулирана връзка. В рамките или върху основата на тази многостранна и сложна връзка гражданинът е снабден с редица субективни права. От гледище на тези права държавата е задължена представляват гаранция, с която се обезпечават правата на гражданина по отношение на други правни субекти. По този начин държавата е обвързана от правните норми както по линия на правата на гражданина спрямо нея, така и по линия на правните гаранции на правата и свободите на гражданина изобщо като субект на правото.
Правата на гражданите от гледна точка на тяхната обвързваща държавата сила могат с известна условност да се групират по следния начин: правата на гражданите да участват в дейността на държавата, в работата на държавния апарат; правата на гражданите да контролират дейността на държавата; задълженията на държавата да не се намесва в определени сфери от дейността на гражданите; задължение на държавата да охранява личността на гражданите и техните права да развиват разнообразна творческа дейност в различните сфери на живота.

V. Влияние на международно-правните норми в международните прояви на държавата

Държавата взаимодейства с правото и в международните отношения при общуването си с други държави. Тук изпъква ролята на международното право, което регулира връзките вътре в световната система от държави.
Държавата в своите международни прояви не е свободна от правото. Тя изпитва влиянието на системата от международно-правни норми, подчинява се на международната законност. Последната налага на държавата ограничения и й възлага определени задължения.
Правото е необходимо на държавата и при осъществяване на нейните функции като субект на социалното управление. Държавата въздейства активно и целенасочено върху различни области на обществения живот вътре в страната. За да постигне стоящите пред нея социални задачи и цели държавата трябва да организира и предписва. Многобройните и разнообразни субекти на обществените отношения трябва да действат съобразно с общата воля, изразявана от държавата. Това се постига с помощта на правото. То е абсолютно необходимо оръдие в ръцете на държавата за провеждане на нейните функции. Правото обвързва държавата като средство, без което тя не може да функционира навън в качеството си на отворена система. С оглед на необходимостта от право за осъществяване на държавни функции се говори за правни форми на държавна дейност. Осъществявайки своите функции, държавата не може да не създава правните норми (правотворческа форма на дейност), да не изпълнява и прилага правни норми (правоизпълнителна и правоприложна форма на дейност), да не налага правни санкции (правоохранителна форма на дейност). Дейността на държавата се облича в правни форми, намира израз в правото - от създаването му до реализацията му. Разбира се, многостранната дейност на държавата не приема винаги правна форма. Тя се развива и в чисто фактически, организационни форми. Но и тази дейност почива най - общо върху правото, допуска се принципално от правото, не може да се осъществява в противоречие с него. Обективната необходимост от създаване на право и от неговото държавно обезпечаване и в този смисъл необходимост от право за държавата се проявява по - определено при създаването на основните правни източници. По нататък при практическото изграждане на правото като развита нормативна система и при неговото практическо прилагане и охраняване от държавните органи тази обективна необходимост се проявява като правна: определени правни норми предвиждат издаването на други правни норми от съответните държавни органи; правни норми предвиждат защита от страна на държавата на включените в тях и в други правни норми предписания.
Държавата на институционално равнище (държавни органи, длъжностни лица) играе ролята на средство за усъвършенстване на правната система.

В заключение трябва да се подчертае, че за първенствуващото положение на единия елемент над другия и обратно не може да се говори. Връзките и взаимоотношенията между правото и държавата не се развиват вътре в държавата или вътре в правото, а вътре в едно цяло, на което те са част. Вътре в това цяло става взаимно преплитане и взаимно проникване между държавата и правото. Държавата и правото са единно, неделимо цяло и колкото по-функционални и усъвършенствани са връзките помежду им, на толкова по-висок етап от развитието на обществото се намира дадената страна.
Тясното единство, в което се намират държавата и правото, не трябва да се разбира в смисъл, че то е лишено от каквито и да било противоречия. Те могат да се развият между отделни части на държавата и правото, да засегнат отделни сфери на взаимодействието им, но в никой случай не могат да излязат извън пределите на единството, да доведат до противопоставяне и взаимно изключване на правото и държавата като цялостни системи в рамките на конкретно-исторически определено общество.


СЪДЪРЖАНИЕ

Увод - 1
Отношението между държавата и правото - 1
Въздействие на държавата върху правото - 5
Държавата като орган на правото - 5
Правотворчество - 6
Реализация на правото - 8
Тълкуване - 9
Превантивна и репресивна функция на държавата в защита на правото - 10
Въздействие на правото върху държавата - 15
Правова държава - 15
Правото като фактор за организацията на държавата - 17
Ролята на правото като регулатор на външните прояви на държавата - 19
Право - личност - държава - 21
Влияние на международно-правните норми в международните прояви на държавата - 22
Заключение - 24

БИБЛИОГРАФИЯ

Неновски Н., "Единство и взаимодействие на държавата и правото", С, 1980 г.
Бойчев Г., "Правова държава", С, 1994 г.
Поповилиев М., "Нравственост, право, държава", С, 1993 г.
Радев Д., "Обща теория на правото", С, 1995 г.
Торбов Ц., "История и теория на правото", С, 1992 г.
Владикин Л., "Общо учение за държавата", С, 1992 г.
Владикин Л.," Организация на демократичната държава", С,1992 г.
Радев Д. "За същността на правото в правовата държава", сп. "Държава и право", 1990 г., Кн. 11
Радев Д., " Либералната държава и принципът за разделение на властите", сп. "Философия", кн. 1, 1992 г.
Стоилов Я., " Държавната власт", С, 2001 г.
Д. Радев, "Съдебната власт в системата на разделение на властите" сп. "Съвременно право", кн. 6, 1991 г.