Възрожденска поезия

В поезията на 40-те години на XX век, и в частност в творчеството на Александър Геров, могат да се открият редица белези, основополагащи за художествените явления в модерната българска поезия.

Интересна е литературоведската стратегия за изследване на поетиката на българския модернизъм, наложил своето безспорно присъствие в художествената мисъл от края на XIX и началото на XX век. Като че ли е обичайна практика да се търси такъв механизъм в конструиране на идеите, в осъществяване на замисъла на модернистичните творби, който се опира на знаци-символи, чрез които се припознават житейски реалии и ценности.

Като че ли се пренебрегва фактът, че при модернизма от началото на века поетическите послания са с отворен и многоаспектен дискурс към света. В генезиса на модернизма отношенията към наратива са полюсни външният свят (за разлика от субективния вътрешен мир) е нехармонизиран и огрубен, усилията на поета модернист са насочени към възможности за въвеждане в него на порядък, казано най-общо наблюдава се стремеж към постигане на хармония чрез музика и багри, но не и чрез философско-историческата агресия на случващото се. Историчността в обсега на модерното мислене е недолюбван тематичен ракурс към събитийното. Но при модернистите субективният порядък никак не е опростен и праволинеен, поради което осъществяването на високохудожествена образност, с богатство от смислови провокации към реалността, не поражда никакви съмнения за преднамереност и случайна находка.

Корективът на историята, като събитийност и като духовна субстанция от равносметки и поуки, е пренебрегван от модернизма за сметка на богатството и хармонията на индивидуалния блян. Отказът на тези поети от огрубяващата личността социална адаптация, отдалечеността на твореца от колективната воля и историческата резонантност най-често създават трудности в идентификацията на поета модернист. Истина е, че българският авангард (експресионизъм, футуризъм, имажинизъм, кубизъм) откроява стремежа на поетите за освобождаване от опеката на едностранчивото отношение към историята, от коравите, ограничаващи поетическата конструкция на образа доспехи на идеологическите постулати.

Представителите на българският модернизъм са пристрастни към скептицизма на Ницше, изразен в За ползата и вредата от историята за живота: Доколкото служи на живота, историята е в служба на една неисторическа власт. Обаче въпросът, до каква степен животът се нуждае изобщо от услугата на историята, е един от най-важните въпроси и проблеми във връзка със здравето на един човек, на един народ, на една култура. Защото при известна свръхисторичност животът се разрушава и изражда, а в края на краищата чрез това се изражда и самата история.3 Твърдението на Ницше, че единствено в съпровод с едно ново жизнено течение и само с една развиваща се култура може да бъде преодоляна схематичността на историческото мислене, модернистите схващат като знак за обособяване на нова платформа в художествената мисъл.

Българският модернизъм, чийто ревностен защитник е Пенчо Славейков, макар да преминава през различни, понякога твърде противоречиви модели на поведенчески и художествени решения, всъщност създава ненадминати и досега художествени образци (вж. изследването на Цветанка Атанасова4). Това ни кара да предполагаме, че връзката между историческата тяжест на опита и поетическата идентичност не е толкова директна. При Александър Геров идеята за историческа обвързаност между поета и неговото време се заявява на висок глас, нетърпящ подозрения за двусмислия.

Краят на XIX и особено първите десетилетия на XX век са екзистенциално изпитание за човека, защото за пръв му се дава шанс да открои своята индивидуалност, без да накърнява цялостната структура на живота. Понякога безконфликтно, а друг път на ръба на изпитанието, става възможно постигането на нови духовни критерии за