Възрастова психология

Въведение:

Детство, юношество, младост, зрелост, старост- своеобразни епохи в човешкия живот, всяка от които неумолимо заменя предишната. Последователността на възрастовите етапи се характеризира с необратимост, с определена продължителност и неизбежна смяна на периодите. В тази особеност се изразява една от закономерностите, фиксирани в генетичната програма на човека. А именно- закономерностите на развитието на човека са един от съществените генетични белези. Какво е възрастта в живота на човека? Отговорът не е еднозначен, защото възрастта, времето е многомерно понятие, има различни качествени характеристики, което в зависимост от съдържанието и качествената специфика има различни критерии за оценка. Най-отдиференцирани са естествените биологични феномени на възрастта. От тази гледна точка нарастването на възрастта е постоянен упадък- от раждането до смъртта, което се дължи на остаряването на тъканите и спадане на нивото на интелигентност. За сензорната острота тези процеси започват още при раждането. Затова на пръв поглед времето е само естествен биологичен феномен, очертаващ метричните граници на човешкото съществуване. От тази гледна точка промяната във възрастта следва тази крива:

Въпросът е Може ли тази крива да се пренесе и върху човешкото развитие?. До скоро в психологията на развитието универсалните закономерности са извеждани на базата на наблюдения в детството и частично в юношеството. Тези закономерности са силно повлияни от когнитивната психология и от блестящите открития на Жан Пиаже. В рамките на този подход развитието се отнася до качествени промени в когнитивния организъм. За да наречем тези промени развитие в стадиалната концепция за когнитивно развитие са фиксирани следните критерии:

-Промените трябва да бъдат последователни, еднопосочни, универсални, необратими и ориентирани към крайни цели. По тези белези се разграничават и отделните стадии. Това, към което когнитивното развитие се стреми са формалните логически операции. Сп. Жан Пиаже тази цел се достига около 14-тата година. Пренасянето на тези критерии върху психичното развитие прави зрелостта лишена от развитие, защото трудно се откриват промени отговарящи на тези критерии. Повечето теории разглеждат зрелостта като плато, а старостта като упадък, което се подкрепя от очевидни факти.Теориите за старостта, разработени от геронтопсихолозите не отричат тези митове за възрастта. Основното възражение е, че тези изследвания се провеждат в клинични( хоспитализиращи) условия.

До средата на 20 век зрелостта е най-слабо изучения период. Не са съществували систематични теории даващи отговор на въпроса за същността на психичното развитие в тази част на живота. Не е съществувало интегрирано познание, имало е малко емпирични изследвания. Бартлет обяснява това положение с две твърдения:

а) здравият разум и научната мъдрост приемат, че развитието приключва с детството.;