За каквото и да ни разказва нобелистът Орхан Памук неизбежно ни вплита в мрежата на хипнотичното си слово, в тъканта на разказа си, сравняван с една "постмодерна приказка на Шехерезада". Но и поставянето му в рамките на постмодернизма (с което самият той понякога не е съгласен) или което и да било друго "модерно" течение, би ни отнело от насладата да разгадаваме "културните кодове" и "шифрите", скрити в изключително богатото и многопластово наследство на съвременната турска литература. Така Нобеловата награда за Орхан Памук неизбежно разшири "обхвата на камерата", включвайки все нови и нови топоси в едно "пътуване във времето" към неините извори, и оттам - отново към настоящето.

За днешното състояние на турската култура е важно да се познава онзи исторически развой, който са преживели турците като народ, тръгнал някога от Китайската стена, преминал Средноазиатските степи, покорил Мала Азия и стигнал до самото сърце на християнска Европа. Този дълъг път ги е сблъсквал с много цивилизации и култури, от които са черпели импулси, но и върху които са въздействали по един или друг начин. И може би Орхан Памук е именно писателят, който, по думите на журито, присъдило му Наградата за мир през 2005 г. по време на Франкфуртския панаир на книгата, "...като никой друг преди това е осъзнал следите, които западната цивилизация е оставила на Изтока и източната - на Запада".

Историята на турската литература е още едно ярко доказателство за това, че законът за взаимодействието на културите има универсален характер. Запазвайки много вълнуващи и поетични страници от паметта за изминалите векове, турската литература ни предлага едно невероятно многообразие от съвременни автори, творящи в различни стилове, чиито имена е трудно дори да изброим. Всъщност корените на турската литература са някъде в Централна Азия, историческата прародина на тюрките. Те са свързани с тяхното културно и литературно наследство. Първите тюркски писмени паметници са датирани от VI-VIII в., това са известните орхонско-енисейски рунически надписи, открити покрай бреговете на р. Енисей и разчетени през 1893 г. от датския езиковед Томсен. Създадени от различни автори и по различно време, орхонско-енисейските текстове притежават общи черти, позволяващи да се характеризират не само като епиграфски, но и като поетични паметници, да се проследи развитието на единна литературна традиция, разпространена на една доста обширна територия и просъществувала няколко столетия. Това е свят, в който все още човекът е близо до природата, която е и неговият най-важен Бог - Тенгри.

Оттогава до днес са запазени и стиховете на такива поети като Апрънчур Тигин, Чучу, Кюл Таркан, Ашък Тутунг и др., значителна част от които са създадени в кръга на манихейската и будистката култура.

Приемането на исляма сред тюркските племена, започнало от Х в., е важна цивилизационна промяна. Тя засяга езика, литературата, изкуствата, цялостната естетико-художествена система. Ислямът изиграва твърде важна обединителна роля за тях при все по-засилващата се тюркизация на Мала Азия, като изгражда разбирането им за общност. Промяната се изразява не само в отказа от предишните религиозни вярвания - шаманизъм, будизъм, манихейство, но и в начина на живот. Това е един качествено нов момент на преход от номадски към уседнал живот. Тюркските племена възприемат и новата за тях писменост - арабската, на която създават и оставят множество писмени паметници. В един от тях особено ярко се очертават чертите на този преход - това е "Книгата на дядо Коркут", записана значително по-късно от създаването си - през ХV в. и състояща се от 12 цикли. Диван-ъ Люгат-ит Тюрк на Кашгярлъ Махмуд е другото много важно произведение от ХI в, което съдържа ценни сведения за езика на турците и за средноазиатските тюркски народи и племена. То представлява своеобразен турски речник, по който арабите да могат да учат езика. Диванът съдържа 7500 турски думи.

С възприемането на новата религия се извършват и редица промени в езика, главно под въздействието на арабския език от свещените книги и на първо място от Корана. Въздействие, което за кратко време се разпростира от личните имена, през мерната система, системата от ценности, историческите герои и спомените за тях, знанията, образованието, възпитанието, етиката и т.н. Не трябва да се забравя, че ислямът навлиза през персийските земи. Този процес е последван от едно дълго турско-иранско съседство, така че двата езика - арабският като език на религията и персийският като език на изкуството и културата, доста време съжителствуват паралелно. По това време има и двуезични поети, пишещи и на арабски, и на персийски.

В определен смисъл ембрионалният период в развитието на класическата турска литература съвпада с раждането на Османската империя. Анадолската турска литература, формираща се през XIII в., е резултат от спояването на различни и разновременни културни традиции под влиянието на исляма. Оттогава до края на XIX в. турската литература се развива в контекста на мюсюлманската цивилизация.

Първите турски литературни произведения са датирани от XIII в., като повечето от тях са със суфийско (мистично) съдържание. Мистично-философската система, наречена "Илм-и Тасаввуф" (Ilm-i Tasavvuf), а най-често споменавана като суфизъм, така дълбоко прониква в литературата, че не би могло средновековната турска поезия - а и другите тюрски мюсюлмански литератури, да бъдат напълно разбрани извън контекста на неговата философска основа.

В периода на създаване и укрепване на Османската империя през ХIII-ХV в. започва да се формира и османският език като своеобразна "сплав" от класическия перисйски, арабския и тюркските говори. Възприемат се арабо-персийската метрика - аруз, и персийските поетични форми - месневи, касиде, газел. Последният се превръща в една от най-елегантните поетични форми, в създаването на които османските поети се проявяват като изключителни стилисти и майстори. Това е и най-популярният поетичен вид - броят на създадените от тях газели е по-голям от всички останали поетични форми, взети заедно. Любовта е основна тема на газела, и "...каквото е сонетът за италианците, това е газелът за персийците и турците" (Е. Гиб). Фузули, Баки и Недим са най-талантливите създатели на тази кратка поетична форма. Съществуват и други видове жанрови поетични сборници като месневитата, които по правило имат свои собствени заглавия. Ако това са любовни поеми, те носят имената на героя и героинята, например Хюсрев и Ширин. Ако ли пък са дидактични поеми, заглавията им често пъти са фантастични, украшателски, маниерни, като например "Полъхът на цветята" (Nevhat-ul Ezhar). Понякога могат да бъдат и описателно-тематични, като назовават обекта на творбата например Саки-Наме (Saki-Name), което озачава "Книга за виночерпеца". Едни от най-разпространените сборници са диваните. Те включват събрани съчинения на даден автор, с изключение на дългите месневита, оформяни като отделни и независими книги.

Съществува и едно друго направление в османската литература - това е т. нар. поезия на текетата (ХIII-ХVI в.), която е вид религиозно народно творчество, силно повлияно от ислямския мистицизъм - тасаввуфа, което оказва силно влияние за развитието на богато литературно творчество, основаващо се не само на основните моменти в учението, но и върху любовта към ближния, върху една много силна хуманистична струя. Често тези стихове са изпълнявани в дервишките текета в съпровод на музика. Най-силните поети на това течение са Юнус Емре, Несими, Кайгусуз Абдал, хаджи Байрам Вели, Хаяти и Пир султан Абдал. Друг клон на народната литература е ашъкско-сазовата, устна и изпълнявана в музикален съпровод на саза, до голяма степен основаваща се на интерпретацията на съхраненото в народната памет и в сравнително малкия брой разпръснати антологични сбирки, т. нар. джонк (conk).

Така се поражда голямото раздвоение в средновековната турска литература, определило и появата на две основни направления в нея: класическата (диванската литература), отговаряща на вкусовете и изискванията на ценителите на изящната словесност, на щастливото малцинство на висоокообразованата елитарна прослойка, и народната литература (която не е идентична с фолклора, както би могъл да предположи еввропейския читател, а е особен вид лично творчество, на основата на народната традиция). Диванската литература се развива под влиянието на арабската и персийската, заимствайки и формите, и съдържанието, и е напълно противоположна на предходното литературно наследство, в което са звучали дивите гласове на кавала и кобуза, разнасящи се из степите и планините". Езикът е другото съществено различие в двете течения на старата турска литература. Османският се формира като официален литературен език, но той стои далеч от народния, говорим турски, съдържа елементи на арабската и персийската граматика, както и на речниковия им фонд. Езиковата разлика задълбочава и културната дихотомия между народ и елит в Османската империя, която бива преодоляна едва след кемалистките езикови реформи в началото на ХХ в.

През XVI в. Османската империя достига най-големия си разцвет. Истанбул се налага като един от най-интересните културни центрове през тази епоха. Това е и векът на великия Мимар Синан. Същевременно разцвет достига и калиграфията. По това време книгата се превръща в истинско произведение на изкуството. Кожените подвързии на ръкописната книга са богато украсени със златни и сребърни закопчалки, страниците са оформени с фини рисунки и изумяващи с изяществото си миниатюри, илюстриращи съдържанието на книгата.

XVI в. остава като "златния век" и в историята на османската поезия, заради върховете, до които достигат големите поети на тази епоха. Сред най-изтъкнатите от тях са Ахмед Паша, Месихи, изключителната Михри-Хатун, наричана Слънцето сред жените и по-късно