ВЪТРЕШНИ ОРГАНИ

С понятието вътрешни органи (viscera s. splanchna) в анатомията се означават органите, разположени главно в гръдната и коремната кухина, които влизат в състава на храносмилателната, дихателната, пикочната, половата система и жлезите с вътрешна секреция.

През време на ембрионалното развитие вътрешните органи се формират в предната част на зародиша. В процеса на филогенетичното развитие те претърпяват съществени изменения. При гръбначните, живеещи във водата, храносмилателната и дихателната система представляват едно цяло поради това, че те получават както храната, така и кислорода от заобикалящата ги водна среда. При преминаването към земен живот организмите започват да получават кислород от въздуха, което е наложило създаването на по-сцециализирани органи белите дробове. Независимо от това двете системи остават в тясна връзка помежду си, особено с началните си части.

Пикочо-половата система се развива извън първичния чревен канал, като се свързва с опашната му част, при което се образува една обща част за храносмилателната, отделителната и половата система. У висшите бозайници пикочо-половата система получава свой отделен изход.

В процеса на ембрионалното развитие най-напред се появява храносмилателният канал във вид на тръба, преминаваща през тялото (фиг. 157). След това от началната част на храносмилателната тръба се развива дихателната система, а опашната й част се свързва с пикочо-половата система, като образуват една обща част клоака. По-късно настъпват разделяне на клоаката и обособяване на отделни изходни отвърстия за двете системи.

Разположени в телесните кухини, храносмилателната, дихателната и пикочо-половата система се съобщават със заобикалящата среда посредством отвърстия. Храносмилателната система има две отвърстия входно, разположено на предната (главовата) част на тялото, чрез което се поема храната, и изходно, разположено в края на тялото, чрез което се изхвърлят остатъците от храната.

Дихателната система притежава едно отвърстие, през което влиза и излиза въздухът. Тъй като тя се е развила като отклонение от храносмилателната система, тя се разполага също в главовата част. Първоначално отвърстието е било общо с това на храносмилателната система, а впоследствие те се разделят и се обособяват носната и устната кухина. Органите на дихателната система се разполагат в гръдната кухина. Пикочо-половите органи се разполагат в долната част на коремната кухина и имат едно отвърстие.

Както правилно отбелязва руският анатом П. Ф. Лесгафт, развитието на вътрешните органи се подчинява на общия принцип по възможност в най-малък обем да се получи най-голяма повърхност, необходима за осъществяване на функциите.

Повечето от вътрешните органи са тръбести или кухинни. Това обуславя и много общи черти в строежа им. Обикновено стените им се изграждат от три слоя, които следват отвътре навън така: лигавица, мускулен слой и серозна покривка.

Лигавицата (tunica mucosa) е най-вътрешният слой от стената. Тя се състои от епител и подепителна съединителна тъкан. В зависимост от функциите, които изпълнява, епителът бива еднослоен или многослоен, цилиндричен или плосък. Подепителният пласт е изграден от рехава съединителна тъкан, всред която се разполагат множество жлези и лимфни елементи. При някои органи между епитела и подепителния съединителнотъканен пласт има тънък слой от гладки мускулни влакна.

Мускулният слой (tunica muscularis) е разположен по средата на стената и се състои обикновено от два пласта гладки мускулни влакна: вътрешен кръгов, и външен надлъжен.

Серозната покривка (tunica serosa) изгражда най-външния слой на стената. Тя представлява тънка съединителнотъканна пластинка, постлана откъм свободната си повърхност с един ред плоски епителни клетки мезотел. Серозната покривка покрива вътрешните органи и стените на кухината, в която са разположени те. Тази част, която покрива органите, се нарича органен (висцерален) лист, а частта, покриваща стените на кухината пристенен (париетален) лист. Между двата листа се затваря цепнатовидна кухина, която съдържа малко количество течност.

На някои места третият слой се изгражда от влакнеста съединителна тъкан, наречена tunica adventitia. Чрез нея органите се свързват със съседните органи.