Христо Смирненски

Вълкът

Нощта повдига бавно траурния креп,

поръсен с утринни сълзи

и в синята мъгла пълзи

поток от труженици, поели път за хлеб.

И въздухът е сякаш плътно напоен

с въздишките на шумний град,

които бликат и трептят

по устните на сивия работен ден.

А ето старий вълк завръща се пиян -

на плячка бил е цяла нощ,

където в празничен разкош

той вдигал е стакан подир стакан.

Бастон, дебела шуба, пура - всичко на място,

а в замъглените очи

банкерската душа звучи

с единствената своя струна от злато.

Мъглата вдига се. И цял в лъчи облян,

гърми стохилядния град,

а старий вълк - а старий свят

отива да си легне гузен и пиян.