Всичко, което е жизнено е ирационално, а всичко, което е рационално е антижизнено, тъй като разумът е по същество скептичен

Преди всичко, чрез тази мисъл се прави опит за изясняването на едно коренно различие, което се определя като противоположност между живота и битието или съзнанието и разума. В тясна връзка с това различие стои огромната противоположност между живот и разум, интуиция и дискурсивно разсъждаване или чувство и анализ, време и понятие, личност и абстракция. Животът е безкрайно и безначално движение на времето, бездънният океан, в който видимият свят потъва, за да се превърне в прост и чист ритъм. В своята първосубективна независимост той "представя" абсолютното отрицание на всяка даденост, на всяко съзнание - той е самото безсъзнание и хаосът, чиято стихия е музиката на творчеството. Животът е възможен само в неутралната сфера на единството от субект и обект, от смисъл и безсмислие, добро и зло, хармония и дисонанс. Затова, животът според Унамуно е безпредметен, всякога жадуващ себе си, своята свобода и могъщество. Живот и разум, в случая са антиномии като свобода и необходимост, факт и същина, идея и плът. Докато животът е скрит в недрата на тъмния и алогичен поток на времето, съзнанието стои всякога върху повърхността на нещата и - изчезвайки в бездвижната пространственост на външния свят, - то раздалечава нещата и ги различава едно от друго като числа и геометрични фигури. Съзнанието е начало на рационалния човек, на теоретичнта заинтересованост и заради това то означава оная сфера на опредметения и обездушен разум, в който процесът се е превърнал в статичен обект, а безкрайността в граница. Чрез тая трансформация безразличното