Всички сме самотни, въпреки че привидно общуваме

(eсе)

Светът е претрупан с опустошени неща: разбити сърца, нарушени обещания, разсипани хора! Миналото се просмуква в настоящето, където вината, бреме на кървави дела и грехове, погубва животи, погребва деца при бащини останки в нечистите руини на последиците. Всичко това бавно ни руши и прави студени и предубедени.

Доверието между хората отдавна е изчезнало, а чувството на самота постоянно нараства в пропитите ни с мъка души. Може ли всичко това да бъде предотвратено, след като всеки се опитва да извлече лична полза от другия?!.. трудно наистина, но възможно Вярваме не в една, а в много лъжи и подтискаме своите сълзи, крием истинската си същност зад празни и глупави лица, живеем в една измислица! Забързани в напрегнатото си ежедневие, дори не поздравяваме човека отсреща, а общуването е нещо прекрасно! В много случаи обаче дори и привидно да общуваме,отново оставаме самотни и неразбрани. Виковете ни, да бъдем спасени от цялата тази нелепа смърт на духа и чувствата ни, никога не биват чути! Защо?!

Светът вече е устроен по друг начин. Хората се отдалечават един от друг все повече и повече и всеки се чувства малко празен, ненужен, незабележим малко самотен.

А какво всъщност е самотата?!

Всеки един от нас се сблъсква с нея. Но дали понякога не сме самотни, защото така искаме?! Дали това чувство не се е превърнало в част от живота ни?! Това начин ли е да избягаме от проблемите си?! Дали самите ние, самотните, не искаме и правим всичко възможно риданията ни да не бъдат чути?!