Всички са маскари! Бай Ганьо също

Когато Бай Ганьо произнася на гости у Иречек прочутата си фраза, от която кръвта на днешните български политици кипва: И едните, и другите са маскари!..., той извършва една особена реторическа операция, наречена паралогизъм (тоест погрешно умозаключение), която ние с малко насилие над логиката ще си позволим да наречем твърдение на изключеното трето. Това изключено трето в случая обаче няма никаква връзка с истината или неистината в неговите думи, а със самия Бай Ганьо: просто от маскарите той изключва сам себе си. Там, в маскарите до един отсъства единствено един самият български херой. Разбира се, Бай Ганьо не рита срещу ръжен, но това не му пречи да се мисли за света вода ненапита, защото: зер, келепир има в тия работи. Което е достатъчно основание да клати шапка и на едните, и на другите. Действието е оправдано, защото е полезно. И той е в кюпа, но не за друго само заради ползата. Иначе си е чист и свят като република.

Ние сега няма да почнем възхитени да цъкаме с език пред тоя стихиен балкански прагматизъм, който в своя американски вариант се е издигнал до ранг дори на философска теория. Но ще отбележим, че изключващата стратегия, възприета от Бай Ганьо, днес се прилага повсеместно, и то не само от българските политици, но и от целокупния български народ. Всички са в корупцията, освен аз, който говоря. Всички са корумпирани, освен аз, който казвам, че всички са корумпирани. Някогашният парламентарен дебат по вота на недоверие заради издигането от страна на правителството на корупцията в ранг на държавна политика много директно показа това самомнение, поразило народното ни представителство: всеки, яхнал трибуната, се тупаше в гърдите от кристален по-кристален, за да дойде следващият, да повтори същото за себе си и съответно да го отрече за предишния. А знаем как е при демокрацията каквото представителството, такъв и народът: корупцията е сякаш встрани от него, сякаш тече покрай него без да го оплиска ни грам; воят на журналистите срещу Асен Агов, нападнал ги, че и те се облажват, и то не малко, беше реакция тъкмо на тая сухичка претенция. Вярата е: продажността е не вътре, а вън от нас, а ние ние сме невинни!

Тази вяра обаче категорично бива опровергана от значението на думата корупция. Тя е производна от латинското словосъчетание cor-rumpo, което ще рече "разкъсано, прободено сърце". Тоест пораженията, които корупцията нанася, засягат и самия мен в най-дълбоката ми сърцевина, в най-скритата ми сърдечност; и то не понеже тя пробожда отвън сърцето ми, а понеже то си е прободено отвътре и отколе. Казано по друг начин, корупцията произтича не от polis-а, макар че в него тя има своето най-широко проявление, а от psyсhe, душата; тя е проблем психологически, не политически. Корупцията съществува не защото политиците са корумпирани, а защото човекът сам по себе си е корумпиран.

Няма нужда да прибягвам до кой знае колко исторически примери, та да онагледявам това твърдение. Само ще припомня, че срещу знаменития древногръцки скулптор Фидий е заведен съдебен процес именно по подозрение, че е разхищавал обществени средства. Въобще корупцията придружава човешкото общежитие през всички негови социално-икономически фази на развитие, тъй че да я кълнем и проклинаме няма смисъл; по-редно е да се взрем в нея, да я погледнем отблизо, да я подушим, та дано намерим някакъв начин ако не да я изкореним изцяло, то поне да я сведем до минимум.

Колкото народи, толкова и корупции. Има една теория на немския социолог Макс Вебер, според която изповядващите протестантизма и особено калвинистите са предопределени да бъдат добри капиталисти. Просто те вярват в избраността, която е неизвестна, защото само Бог знае числото на избраните и кой ще попадне в него; за нея обаче човек може да съди по някои признаци от земния си живот и преди всичко богатство, просперитет, достойнство и авторитет сред собствената общност. Оттук изводът: северните народи са по-малко склонни да се поддават на разложението на корупцията, отколкото южните. Статистиката като че ли също потвърждава това скандинавските страни, сочи тя, са най-слабо поразени от нейните язви, докато в Италия, Франция и Испания мине-не мине време и току избухне скандал. Един от последните например бе с незаконно предоставяните апартаменти във френската столица Париж, в който е замесен дори настоящият президент Жак Ширак, когото сега-засега отърваха по чудо и с голистка самоотверженост. А нужно ли е да припомням, че ХДС на Хелмут Кол е партия, която гради ценностите си на католическа, тоест южна, а не на лутеранска, сиреч северна основа?

Българите сме южен народ, следователно антикорупционният ни имунитет ще бъде сравнително слаб. Като прибавим тук и спецификите на историческото ни развитие, ще се окаже дори, че може би сме най-склонното към ти на мене, аз на тебе племе. Знаем, че във Византия изкачването по обществената стълбица се е случвало не благодарение на притежаваните феодални имения, а на благоволението на висшестоящия, тоест тук навлезлият напоследък в българския политически жаргон клиентелизъм си е социална практика от време оно. Не собствеността е обуславяла присъствието сред елита, а обратно: ако си в елита, ще имаш собственост, изпаднеш ли от него ослепяване и просия по улиците. От друга страна, в периода на османското владичество и особено към края му Бог е бил високо, а султанът още по-далеко: за да си осигури що-годе спокойствие, особено занаятчията в градовете, българинът все е пускал по нещо я на агата, я на низама, я на кадията, а най-често и на тримата заедно. Така корупцията се просмуква в манталитета като необходимо жизнено поведение: първо, за да преуспееш, трябва да се умилкваш; второ, за да си спокоен, трябва да даваш. Резултатът сумира Найден Шейтанов в Духът на отрицание у българина: И тъй, в психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи: апатия към висшето, като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за самозадоволяване и забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересованост на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политикани, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички и пр. Дето се вика, корупцията си е направо национална черта, а на всичкото отгоре ще излезе, че май и не е най-лошата. Още Елин Пелин отбелязва, че нашият гений е завистта, не корупцията.

Какво да се прави, както пита един руски специалист по партийно строителство и професионелен революционер. Ако корупцията е частнособственическо отношение към държавното, ако при нея личният интерес разказва играта на обществения, то значи, че лек за нея има единствено в промяната на отношението към държавата. Не, както прословутият български министър от началото на века, да се чудим на възмущението на опозицията, че се краде - Ами като дойдете вие на власт, правете същото!, съветва той недоволните; не да я възприемаме като кърмилница и дойна крава, а като крехкост, която трябва да бъде пазена и закриляна. И тук не иде реч за някакъв сантиментален етатизъм, а за наистина отговорно отношение към собствената държавност. И то преди всичко и най-вече от нейните слуги-министри (припомням за забравилите: според латинския minister ще рече точно слуга, помощник): колкото повече те не дават поводи тя да бъде нападана, обвинявана и обругавана, толкова повече държавността ще закрепва и процъфтява. А заедно с нея и собственият й народ, тъй като нейното битие е зависимо от него, както и обратно: проспериращият народ означава силна държава, бедният понякога силова, но винаги слаба. Което значи, че държавата трябва да му се пречка на народа колкото се може по-малко, в противен случай той ще псува и ще й бяга. Пък ако му падне, ще я работи както си знае.

И за да приключим, нека се върнем към началото. Българският маскарлък не е нещо, което е извън нас и с което само от време на време се сблъскваме както Андрешко с бирника. Той си е вътре в нас и е прав Бай Ганьо да твърди, че всички сме маскари. Но и той включително, и ти, който четеш, и аз, който съм написал: и в борбата, в джихада с тоя маскарлък е разковничето, което ще ни помогне да се спасим от корупцията. Друг въпрос е дали точно нашите политици - такива, каквито са - искат и могат да сторят това. Но на това питане трябва да отговорят те, не аз. И е отдавна време, впрочем, да го сторят с ясен глас и отворено сърце.

2000 Литературен форум

Грехът на равнодушието

Сърбия, пробудена от съня на собственото си величие, потънала в ежедневието на съдбата и голото оцеляване. В ранните утринни часове пред магазините се подреждат дълги опашки за мляко и хляб, раздадени са талони за основни хранителни продукти, но магазините са празни, чакането е напразно. Все по-често се случват сбивания пред унизителните опашки. Но това ограничение е безпосочно и краткотрайно; основните чувства са апатия и равнодушие. Мизерията и гладът не предизвикват бунт и гняв, а само силно усещане за зависимост пред властниците на нашия живот и господарите на нашата съдба. Един икономист описва така: Цялата система се преобразява малко по-малко в загубена балканска държава, затворено общество, в което всеки опитва да преживее ден след ден под все по-авторитарен режим.

Катастрофата присъства във всичко, което ни заобикаля. Нашият Титаник потъва с всички, които се намират в него. На палубите междуособно измешани заедно: републиканци и монархисти, националисти и либерали, зависими и независими интелектуалци. А в салоните на кораба, осъдени да умрат, както е и обичайно, свири музика. С нея се показва равнодушието пред очевидната пропаст, равнодушието към действителността и бъдещето.

Само няколко години по-рано този същият народ от опашките пред магазините изпълваше големите градски площади, скандирайки името на новия национален месия. Вееха се знамената на миналото, изнасяше се на дневна светлина хералдиката на минали времена. Изплуваха от мистична мъгла минали времена, митове и раси, кърви от юнашки войни, най-старите народи. Злото се откриваше само у другите. А е трябвало да се търси и у нас самите - в собствената ни митомания, в заблудите, с които е пълна историята на лъжливите месии. Родолюбието не се мери с мегаломанията на националните проекти. Това днес е закъсняло съзнание. Голямата еуфория се превърна в голяма трагедия. Националната утопия се разля в кървавата действителност на военните полета. Не се касаеше до диаболично световна завера срещу интересите на един народ, както упорито се опитват да разгадаят днешната ситуация в нещастната Сърбия. Съществуваше само вътрешна конспирация на една система, един начин на мислене и действие, насочен против здравия разум. Така накрая се оказахме в един свят, обърнат с главата надолу. Етичните ценности, съдържанието на живота - всичко доби обратен образ. А този изопачен образ се представяше като блестящото лице на новата реалност. На думите беше иззет истинският смисъл или те го загубиха в този изопачен свят. Животът значеше смърт. Лъжата бе прогласена за истина. Криминалните типове станаха родолюбци, родолюбците предатели. Борбата за истина в този нов код означаваше прикриването на истината. Демагози станаха палачи на държавата, крадците пазачи на държавните трезори и хранителните магазини.

Бягството от действителността се превърна в начин на оцеляване на тези, които нямаха сили за съпротивление на този чудовищен свят. Този остров на спасение носи името равнодушие. До този остров не достигаха вестите за унищожените градове, за страданието на хората, за ежедневните злодеяния. Истината беше така страшна, че беше непоносимо да се живее с нея, но това бягство не освобождаваше от моралната отговорност; накрая греховете на предателството към собствената съвест са по-тежки и разрушаващи от всяка икономическа беда. Равнодушието рано или късно се очертава като главен съучастник на големите злодейства.

Въртопът на страшни престъпления и немилосърдие въвлече в своята буря народите на бивша Югославия. Сега вече трябва да се приготвим и за времето на покаянието, когато представители на тези народи ще трябва да се поклонят пред тленните останки на жертвите, но ще трябва да търсят прошка и от тези, които са оцелели. Но този ден не е близо. Военните режими не могат да съществуват без война. Те слагат разни маски: на националните интереси, на националното достойнство, а когато трябва и на мира. Но винаги в ума им е войната. С помощта на мафията, на разни печалбари, на полуинтелигенти, на слугинажката интелигенция, на многото хора с усреднен или с малко ум и слаб характер, те здраво държат властта в ръцете си. Стабилността на тази система почива на безхаберието и равнодушието на поданиците си. А това равнодушие, подхранвано от изопачеността на системата, води до опасни пътища, които не водят до никъде.

Величаенето на смъртта е непосредствено свързано с милитаризацията и криминализацията на обществото. Целокупният живот се организира върху военната икономика. Смъртта стана най-печелившата стока. Изопаченото схващане за патриотизъм, основано на смъртта, а не на живота, на мита, а не на реалността, на колективизма, а не на свободната воля на индивида, указва приближаването на онези опасни обществени организации, които са увод към истинска национална катастрофа.

Това е опасност, както историята на ХХ век ни учи, на която не са устояли и по-големи, и по-културни народи, с много по-дълги демократични традиции.

Намираме се на кръстопът, от който зависи бъдещето. Да бъдеш равнодушен по един от хилядите начини, по които това може, значи да се примириш със съдбата, да се съгласиш пред сигурната пропаст. Нашето бъдеще се създава днес. Това, което посадим, това ще поникне. От страха се ражда само страх. От омразата - омраза. От беса и отчаянието - нов бяс и отчаяние. Ние имаме само едно оръжие - думите. Но ако думите бяха достатъчно силни, за да разпалят старите страсти и нова омраза и да ни въведат във война до пълно изтребление, те не са толкова силни да обуздаят насилието. Най-лошото от всичко е да се съгласим с равнодушието. Ако искаме да запазим здравия си разум, последен остатък от морала и цивилизацията, трябва всеки ден, всеки час да говорим за някакъв друг живот, за надеждата за някаква друга Сърбия - европейска Сърбия, уважавана в света, в мир с другите, но и със самата себе си. Може би сега такава Сърбия е само недостижим сън. Но без този сън не могат да оцелеят нито народите, нито гражданинът.

Пред нас е зима на неспокойство, с трепети и неизвестност. А вече от много време този мраз, това предсказание за сурова зима се е настанило в нашето сърце.

1994 г.

Превод от сърбохърватски Нина Антова

2000 Литературен форум