Дамян Дамянов

Всеки делник има красота - Ти и аз

... Спирката. Паважа глух. Трамвая...

Ти поне си имаш и това...

А пък аз... Все тази пуста стая!

С гледка, дето наизуст я зная.

С днешен вик от вчерашни слова.

Ти поне... Върви, недей ме слуша!

Тя не е за приказки съвсем...

Днес ти ще гориш, а аз ще пуша.

Ти ще дишаш, аз ще се задушвам...

Но нощес, щом пак се съберем,

Ти - в умора, аз - във куп хартия,

Белким вземеш нещо и от мен:

Спирката, паважа глух и тия

Вечни твои грижи, мъчнотии,

Блъскащи те всеки божи ден.

Същите. И не съвсем. С оная

Недоосъзната красота,

За която вечно си мечтаеш,

Но не виждаш. А навярно тя е

Нейде в мойта купчинка листа.

На, вземи я прочети до края!

Вслушай се: край теб е моят глас!

Вред. Във всичко. Траен и нетраен.

В спирката. В паважа глух. В трамвая.

В този свят, наречен "ти" и "аз".