Дамян Дамянов

Всеки делник има красота - Старият миньор

- Не сте добре... - му каза лекарят

със глас най-мек. - Не сте добре!

Но в този глас, човечно-мекия,

Той чу и друго: ще се мре!

Излезе блед от кабинета му

Като от рудник най-дълбок.

Листът трепереше в ръцете му -

Не болничен, а некролог...

Не, не тъгуваше, че дроба си

Почти загубил беше той,

Ни затова, че щеше в гроба си

Да слезе като във забой.

Той беше свикнал със угрозата

Да се живее без небе.

Със тъмното и силикозата

Като с тютюна свикнал бе.

Тъжеше само за момчетата -

Без него в някой ден честит

Ще стигнат бучката,най-светлата,

Онази бучка антрацит,

Която уж бе до ръцете му,

Но да допре - не доживя.

Тя беше в него. Бе в сърцето му.

Но той не знаеше това.