Дамян Дамянов

Всеки делник има красота - Самотен цех

Това сме аз и стаята, и ти.

Невидимият с многото черти,

Зачетен в мойте думи и животи:

- Е, що работиш? - питаш, вгледан в тях.

- Работя, що работя! Бягай, ах!

Аз питам ли те ти какво работиш?!

Но се досещам: блъскаш се навред.

Градиш къщя, заводи. Лееш мед,

Чугун, прокат. Засяваш хляб. Лекуваш.

Чертаеш. Смяташ. Мъкнеш цял живот.

И тялото ти нищо че е в пот -

Душицата ти, грешната, студува.

В коли я возиш - бъхта тя пеша.

Със хляб я тъпчеш - гладна все. Душа.

Цял свят й дай - насита няма, брате!

Съдрана в сума драки на света,

Все дрипава вдън тебе зъзне тя.

И твойта я изкарах. Само миг -

Последен шев. Ела си я вземи!

И повече не питай що работя!

Аз съм шивачът с болното сърце -

Най-глъчният и най-самотен цех,

Облякъл - да не мръзнат - куп животи.

Машина трака и върви тигел...

- Клиенте стар, в дюкянчето дошел,

седни, душа поръчай си по мода.

Ще ти я шийна екстра - нямай дерт!

Ала от моята не вземай терк -

Шивачът, думат, все без дрешка ходел...