Забравена парола?
Начало на реферати

Връзката човек-роден език според Вазов


ВРЪЗКАТА ЧОВЕК - РОДЕН ЕЗИК СПОРЕД ИВАН ВАЗОВ

В СТИХОТВОРЕНИЕТО” БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК”


УВОД:

Стихотворението “Българският език” е поетичен израз на съкровените чувства на Иван Вазов към родното слово. Написано по повод негативното отношение към него то предизвиква чувство на гордост и възхищение у всеки родолюбив българин.

ТЕЗА:

С художествена убедителност творецът споделя виждането, че родният език най-дълбоко отразява мислите и чувствата на човека. Връзката между тях е една от нравствените опори на личността, нейна духовна крепост. Чрез родното слово човек опознава света, осъзнава своята национална принадлежност и историческа значимост. Лекомисленото отричане и обругаване на българския език е равносилно на самоунищожение и забрава. За истинския родолюбец езикът е светиня, която заслужаве признателност, грижа и защита от недобронамерените към него. С ненадминато майсторство Вазов доказва поетичните възможности на езика и правото му на достойно съществуване като неотделима част от българщината.

ДОКАЗАТЕЛСТВО:

Стихотворението е изградено като обръщение към одухотворения образ на езика, което създава усещане за жива връзка между поет и слово. Инверсията “език свещен” внушава идеята за божествения произход на българското слово. Но не само святостта на езика приобщава човека към него. С притежателното местоимение “моите” Вазов разгръща идеята за съдбовната връзка на човека с живота на предците, с родовото начало. Натрупването на съществителни имена в градация “мъки”, “стонове”,”ядове” доказва неотделимостта на словото от трагичната участ на народа. Рисувайки мъченичеството, а не светмата страна в историята, лирическият герой защитава идеята, че чрез езика може да се превъзмогне страданието, да се намери спасение. Словото като носител на национално самосъзнание е съхранило българщината през вековете на изпитания.

За лирическия герой българският език не е само съкровена връзка с миналото, но и част от най-свидното за всеки човек. Чрез местоимението “тая” Вазов слива образите на майката и Родината в едно неразделно цяло. Поетичната метафора “тая, дето ни роди” внушава идеята, че без родното слово човек не би могъл да се осъзнае като личност и като част от българския народ.

В края на първата строфа чрез контраста “радост - ядове” Вазов разкрива противоречивите чувства на лирическия герой към родното слово. Тавталогията “ядове отровни” внушава болката му от грубите и безпощадни обвинения. За да защити духовната крепост на българщината, лирическият герой влиза в полемика /спор/ с клеветниците и хулителите на българския език. Във втората и трета строфа със силата на собственото си слово творецът изгражда най-красивата характеристика на българския език в поетична форма. Гордостта и възторгът от красотата на словото се сблъскват с гнева и болката на поета от обругаването му. Изградената опозиция чрез епитета метафора “ звуци сладки” и инверсиите “език прекрасен” - “хули гадки” внушава идеята за високата естетическа същност на езика и оскърбителното му отричане. Обругаването на родното слово е затворило пътя на българина към красотата. Той не може да я почувства, да я изрази. Воден от искреното си родолюбие, Вазов не съди невежеството му, а отправя страстен призив да осъзнае прелестта на езика. Чрез риторични въпроси лирическият герой влиза в диалог с езика като с живо същество, загубило своите близки, отрекли родството си с него. Изгубеният,”охулен”, “опетнен” език трябва да бъде преоткрит, пречистен, прославен. На несправедливите упреци лирическият герой противопоставя мелодичността и изразителността на езика. Любовта и преклонението му към красотата на родното слово достигат своята кулминация в третата строфа на стихотворението. Натрупването на съществителни имена в градеция “мощ”,”хубост”, “разкош” разкрива изключителните качества на езика. На преден план поетът не поставя възможностите на езика да изразява мисълта, а емоционалните, душевни трепети и вълнения на човека. Чрез изразителните инверсии и метафори “речта ти гъвкава, звънлива”, “руйни тонове”, “размах и изразителност жива” лирическият герой внушава бляскавата хубост и хармония на родното слово, неговото неизчерпаемо богатство. В тези изразителни художествени средства разкриват онези ценности на българина, които през вековете са формирали неговата душевност.

Връзката човек-роден език според Вазов facebook image
Публикувано от: Мирчо Георгиев

Човекът и градът, светлината и мракът в поезията на Христо Смирненски 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.