Във времето, когато българските земи са завладени от османците, цветът на българското болярство и българската църква са разпръснати или унищожени за дълъг, близо петстотин годишен, период от време.

Гърците се изхитрят да получат разрешението на турският султан, да водят служението на християнския народ във всички завладени територии и навсякъде поставят гръцки свещеници, които на гръцки да извършват божествените служби и на гръцки да проповядват на българите, от които малцина или въобще в много от селищата не разбират гръцки език.

По този начин, българите не разбирайки езика се отдалечават от Бога, нещо от чийто негативи се тресе държавата ни и днес.

Отвращавайки и гнусейки се от гръцката двуличност, част от тях предпочитат да приемат мюсюлманството, за да не плащат данък на гръцките свещеници - фанариоти.

В този исторически момент, един йеромонах, дошъл в 1745 година в Хилендарския манастир в Атон, на име Паисий, истински обичащ Бога и своя български поробен народ и негодуващ срещу несправедливата гордост на гърците за великите им царство и история, стига до заключението, че собствения му български народ живее в тъмнина и неукост и въобще не знае за героичното и блестящо минало на своето царство и род.

Тогава, след дълбок размисъл, си поставя кардиналната задача, да възхвали българските корени, род и царства.

При многократните си църковни пътувания из целия Балкански полуостров, той с огнен плам прелиства и изчита всякакви стари книги изписани на различни езици и изважда данни за съществувалата българската държава и църква. Изслушва поклонници идващи от всички краища на родните си земи.

Когато е сигурен, че е събрал достатъчно материали и доказателства, се отделя в отделна килия сам с книгите си и се заема с изписването на История славянобългарска, дело което завършва в 1762 година.

Нервното състояние и постоянно напрежение му донасят стомашна болест, но той не се предава. За да се лекува, пие масло получено от преработката на костилките на маслините и продължава упорито и денонощно да работи.