Времето лекува

Когато казвам, че времето лекува - всеки го казва поне два пъти през живота си - при смърт на близък и при нещастна любов, - сигурно имам предвид, че се надявам физиката ми да надмогне разума и емоциите ми. В подобни случаи очевидно предпочитам да гледам на духовната си половина като на по-непригодната за реалния живот, осланяйки се дълбоко в себе си на физическата да изпълни изконната си роля на доказано верен бранител на цялостната ми човешка същност, предвидим съюзник, който и този път ще пренесе на своя здрав гръб очаквано слабоватия дух през дълбоките води на житейските несгоди. От историята знам, че се броят на пръстите на едната ръка изключенията, при които първоначалната реакция на дадена смърт или не-любов се запазва непроменена през съответното земно съществуване, а от собствения си опит - че с годините непоносимата мъка, която съм усещал в началото като неотстранима част от мене, неусетно се стопява, преобразувайки се в тъга, за да се нареди накрая до другите по-бледи или по-ярки спомени, които паметта ми съхранява, доколкото може. Разпространеното обяснение тук е, че по този начин Природата ме спасява. Но моят въпрос е коя Природа - моята или някаква друга. Ако е моята Природа, то за мене е крайно смущаващо откритието, че в собствения ми дом - моето Аз, управлява някой друг, и то съвсем не онзи, който поне формално е обявен за господар, а именно моят дух, поради което - вместо да се самоубия или отида да живея в пещера, както повелява актуалното ми духовно разположение, аз постепенно се връщам към обичайния си делничен ритъм. Ако Природата не е моя, а нечия друга, то коя е причината за тази заинтересованост от успешното преживяване от моя страна на съответното събитие? И изобщо кое ме оживява - нечия Природа, моя или чужда, или моят дух? Очевидно знам твърде малко за себе си. Кога бъркам? - когато съм убеден, че няма да преживея загубата, или най-малкото това ми е повече от безразлично, или когато след време не мога да си представя, че съм изпитал това чувство? Тъй като съм убеден, че и в двата случая не съм заблуждавал нито себе си, нито околните, трябва да установя какво е пречело да прозра, че онова много силно чувство е също толкова временно по характер, колкото например парването по кожата с пръски жив огън или убождането на трън. Ако в действителност отношенията към събитията са доминирани от духа, то трябва да приема, че в един от двата случая - на непосредствена реакция на тотално поглъщане от събитието и на последващото й размиване, духът ме е въвел в заблуждение - когато недвусмислено ми е обещавал болката по загубата да ме съпътства до края на дните ми и когато с подчертана лекота подрежда тази скръб в редицата на избледняващите спомени. Ако обаче не съм бил подведен умишлено от духа, то очевидно следва да приема, че той просто не е лидерът - един водач не би позволил дори в подобни мигове преценката му за събитията да бъде замъглена, на практика изкривена до степен на пълна загуба на възможност за ориентация. Допускам, че не бих искал да повярвам, че физическата и духовната ми половина са подвластни на едни и същи закони - че духът ми се изтощава от прекомерно натоварване, както и тялото ми, и че физиката ми вижда в бъдещето, възпроизвеждайки съответните съпротивителни тела. Китайските мъдреци са изразили това пределно точно: "Не можеш да стоиш продължително време, изправен на пръстите на краката си". Не мога (не е здравословно) да бъда безкрайно дълго само тъжен, нито само весел, не мога да поддържам твърде продължително време едно и също състояние на духа, така както не мога да поддържам непрекъснато едно и също темпо за моята физика. В определени моменти и за ограничено време духът може да компенсира със собствени средства временни пропуски на физиката и така да реши съответната задача. Същото впрочем