ВЯРА И ИСТОРИЯ В ДВА ЕПИЗОДА ОТ ЗАПИСКИТЕ - Захари Стоянов

Как Захари Стоянов разказва историята и как историзира своя разказ е отдавна топически проблем почти за всяка една работа, посветена на Записките по българските въстания. Често пъти тези трудове се превръщат в глобалистки опити за социология, народопсихология, литературна история и теория по повод на и точно поради това същностният образ на автора и разказвача и особено начинът му на излагане на историческия разказ се разсейват. Сигурно е време да започнем за пореден път отначало, с детайлен анализ на сцените и епизодите в произведението, в които драматичността е най-функционална, а намерението на автора да прави история (според израза на Люсиен Февр) е най-подчертано. В случая избрахме два наглед второстепенни епизода, които обаче са свързани с две от главните действащи лица в Записките. Тези епизоди не изглеждат ключови от гледна точка на масовия героизъм и всенародния трагизъм, но точно в тях личи в чист вид спецификата на авторското отношение към историята. Освен това епизодите и лицата, участващи в тях са съпоставими и представляват част от така характерната за Записките успоредна животописност, която неведнъж е изтъквана. Ето два от тези епизоди (по-скоро - сцени), които са достатъчно известни и подлагани на разбор.

Първият от тях се разиграва по време на Великото народно събрание в Оборище и е вписан в тайнствено-романтична рамка.

Притъмня леко нощ и силен дъжд, който се изливаше като из ведро, почна да вали. В това време една черна като катран змия се подаде откъм източната страна из гората и преспокойно излезе на поляната из самото Оборище, гдето заседаваше събранието. Волов, който обичаше да провожда науката в практика, спусна се и хвана змията с ръката си и пред очите на представителите остави се да го клъвне студената усойница за пръста.

- Гледайте как нас, апостолите, не ни навреждат и зъмите - каза той, когато игленото езиче беше лизнало големия му пръст.

После той отпусна на земята черната усойница и захвана да си смучи пръста. Тя биде убита. Тая решителност на Волова обаче не възпря някои от суеверните представители да не изтълкуват появата на тая змия като недобро следствие на бъдещото движение.

Вторият, успореден на първия, епизод е поместен в т. на Записките, в глава V, в която се описват мъченическите скиталчества на четирима от оцелелите въстаници: Бенковски, Захари Стоянов, отец Кирил и далматинецът Стефо. Приютени за кратко време в една запустяла говедарска колиба, те си стъкват огън. По едно време обаче - пише З. Стоянов - Бенковски скочи като попарен и извика уплашено. Дордето ние разберем каква е работата, от скута му се изтърси пъстра усойница, която се вижда, че е имала своето жилище под огнището отдолу. Дълго време не можахме да затворим очи предвид тия студени гости да не би да се срещнем някъде с отровната им засмивка... Не стига башибозуци, мъгла, глад, предателства, но и от змии още трябваше да се боим.

Както се спомена, и двата епизода са съпоставяни и проучвани, особено находчиво от Н. Георгиев. Смисълът им изглежда твърде прозрачен. Ако случаят с Волов изразява вярата в успеха на въстанието, то в сцената с Бенковски намират израз покрусата, страхът и несигурността, породени от разгрома на бунта. Същевременно обаче, и двата описани епизода съдържат история с по-широка архитипална основа; те интерпретират по различен начин един и същ новозаветен сюжет, основан върху противопоставянето апостол - змия (святост - изпитание, вяра - безверие). Ще го открием в Деянията на апостолите, гл. ХХV, стих 3-6. В тази новозаветна книга се разказва как апостол Павел след преживяна буря отива на остров Малта, където местните жители го приемат дружески и понеже вали студен дъжд, наклаждат огън. След което, по думите на