Любен Каравелов

Войвода

I

- Не вярвайте, момчета, не вярвайте, мои братя! Всичките тия работи са разни,

голи лъжи са тия... Аз през своят живот съм видял много такива хатихумаюни,

хатишерифи и гюлханета всичкте тя турски закони и правдини отидоха на вятърът.

Турски работи! На книги се пише много, с думи се дава още повече, а човек не

види добро ни за дукато: по устните текло, а в устата - ни капка! Я попитайте

вие мене - защо съм аз оставил моята стара и болна майка и своят побелял като

памук баща? А и живи ли са тия, сиромасите? Оставил ли ги е господ на земята да

оплакват децата си и да кукат като кукувици, или им е вземал праведните душици?

- Не зная. Ех, момчета! Тежко и горчиво ми е на сърцето, когато припомня своите

млади и зелени годиници и моята бащина къщица - сладко се живее под бащината

керемида! А сега? - Сега като чумав се скитам по чуждите краища и ниде не мога

да намеря топло и мирно кьошенце, ниде не мога да наклоня тежката си глава и да

кажа: "Сполай ти, боже!" Ето, вие хайдутувате с мене няколко години, избрахте

ме за войвода, а и досега не сте ме попитали: кой съм аз, чий съм син и защо

съм избрал тоя занаят - говорил старият войвода на своите момчета и другари.

- Разкажи, чичо Стояне, разкажи! - извикала Стояновата дружина с един глас и

обиколила своят юнак войвода, за да чуе неговите думи.

Стоян посочил с пръст към земята и казал на дружината си да седне и да слуша: а

дружината му се наредила като бройница около огънят и възцарила се голяма

тишина.

- Когато искате да знаете кой съм аз и що съм изпатил на този свят, то аз

трябва да ви разкажа всичко ред по ред; а вие да слушате и да запишете думите

ми в главите! - казал Стоян и седнал между дружината си.

Най-напред той помислил малко, чегато искал да събере всичките свои мисли и

премежди в главата си, после нахлупил шапката си до очите, извадил едно мъничко

чубученце, натъпкал черното му луле с тютюн, натиснал тютюн с палецът си,

вземал от огънят главня, запалил чубучето си и захванал да разказва: