Войната

Лирическият герой

Войната е: сурова вярност на дълга, чер жъртвен кръст, буря.

Войната е едно своеобразно прекъсване на живота пъстролик. Войниците са сравнени с изгнаници - осъдени да скитат немили-недраги по земята. Тук важи поговорката, че пред смъртта всички са равни (сроди се малък и велик). Като цяло, от това стихотворение аз разбирам, че средностатистическият войник е човек, на който войната тежи много, но и изпълнен с желанието за победоносно завръщане у дома. Няма нещо, което да заледи топлик жадуващия кълн, казва Дебелянов.

Всеки войник съзнава, че шансът да загине на война е доста голям. Според мен, това също е една от причините за духовната устойчивост на войника - състезанието със смъртта:

Че светли тайни дух прозря

и аз обикнах този път,

по който земните недра

тъй властно мамят и зоват.

- Ти наш си, наш си, твоят дял

е дълг на хрупкавия злак -

земята-майка опознал,

при нея ще се върнеш пак.

Въпреки че бива откъснат от нормалния живот и бива обременен от тежестта на войната и страхът за живота си, лирическият герой съумява да намери човешкото в мощната бран -

Ноще, тъй светло примирен,

аз гледам звездния покров

и тихом се струи над мен

и крепне земната любов.

Разстлала се е ясна шир

и в нея странникът недраг

след много бури най-подир

намира своя роден бряг.

Там родни сенки с родна реч

посрещат брата и сина,

а нейде гордо и далеч

плющят победни знамена!

Лирическия герой е оптимист - той вижда хубавите неща в живота, дори и на война, той вярва в благополучния изход на нещата въобще - човекът и във война си е човек.

Тук не можем да не отбележим нощта - времето за размисъл, времето, в което лирическият герой се чувства най-добре. Тук нощта е тиха, спокойна, безоблачна (иначе лир. герой нямаше да има физическата възможност да види звездния покров), сякаш се противопоставя на жестокия ден - ден, изпълнен с трупове, кръв, барут, мръсотия. В посредния куплет проличава обичта на Дебелянов към всичко българско и родно - родни сенки с родна реч.