ВЛАСТТА, ИСТОРИЯТА И ВАПЦАРОВ

Йордан Каменов

Всички български политически спорове могат да бъдат характеризирани с вица: Ама те защо бият негрите в Америка? За поколенията след 40 години той е разбираем и така. За по-младите е нужно пояснение. Някъде в края на 50-те и в началото на 60-те години на ХХ век вече можеше и по-свободно да се говори за недостатъчета на тоталитаризма (в зависимост от смелостта и от аудиторията, разбира се). Та на неудобните въпроси фанатиците и агитаторите отговаряха с контравъпроси, сполучливо обобщени с Ама те защо бият негрите в Америка?

Не искам да се замерваме с негрите от Америка. Противно и на нечии мечти (иронизирани в песента) не искам и да съм негър в Алабама. Простичкото ми желание е да съм българин в България и да мога да диалогизирам с опоненти и с привърженици. И в диалозите да си служим с факти, с аргументи, с документи, без да изключваме и пристрастеността си. Въобще не си мисля за победи в споровете. Страстите ни са тъй накалени, че почти винаги разделите след разгорещените разговори служат за възстановяване на изходните позиции. Основната част от хората се движат сред свои и там, със самонавиването си, преустройват старите два фронта. Надеждите били в младите. Но те, като им омръзна всичко това и хукнаха навън (я, отде се взе Вапцаров израз), се самоизразиха по повод устно-поведенческата българска безкрайна война. И потърсиха мир и благоденствие навън. Ще има да ги чакаме.

Много го усуквам и по това може да се разбере, че предстои да се напъхам в някое от тресавищата на тази война. За мене, всъщност, не е тресавище и затова, че вървя две десетилетия към своите тези. Закъснението се дължи и на факта, че едва сега имам достъп до всички (е, до почти всички) запазени документи. И че, ако все още не се чуваме, то поне наостряме уши, когато някой заговори. А документите ще ми служат само за потвърждение на мъчително изграждани хипотези от мъничките зрънца недоскрити истини.

Та става дума за Вапцаров - една от териториите на несвършващите сражения на нашата безкрайна война. Там има две истини- за прекрасния комунист и за гнусния терорист. И никакви условия за изграждане на мост, за единно национално мнение. Е, сред терористофилите от време на време се откъртва снизхождението - ама той бил поет. Да бе, поет-терорист, нова стока Made in Bulgaria. Тя и предишната беше хубавичка - поет-огняр. Развалената версия на неговата си дума огняроинтелигентско. Къде, къде е по-добър словотворец и от доброжелателите си, и от терористофилите.

И понеже вече отрекох метода на битите негри, защо да не задам въпроса: Ама вие защо биете Вапцаров? Защо първо него? Защо не се захванахте със Сергей Румянцев, бодигард на този, как да го наречем този Стамболийски? Мутра (това за Румянцев). Пък и поет. При това бдителен, верен и предупреждаващ в стихове: Всеки ден те мамят твойте близки. Пази се, президенте, пази се, Стамболйски. Как да не го утрепеш?! Или защо не се започна с Христо Ясенов, член на военната комисия на БКП в оная 1925 г., по времето на атентата в църквата Света Неделя? Идеален отвсякъде за отричане. Но какво да отречеш у Румянцев и у Ясенов? Шепа талантливи стихове и пародии. А Вапцаров къде е?! Част от една система, всичко предвидил, всичко познал. Огън по системата, огън по идеята! П,ли! И какво остана от литературата, от културата, от историята на една държава. Огън! П,ли! Де е Ботев (пък и де е Караджата), де е Вапцаров, де е конформистът Вазов, де е и Гео Милев? Де си, вярна дружино? В нозете на ловната дружинка, чийто прицел е равен на таланта й. Всъщност само по идеологията ли се целеха авджиите на ранната демокрация? Или прицелът, както винаги по Българското, беше талантът, улучван и все недоулучен, убиван и винаги възкръсващ.

При повече предвзетост можех да кръстя тези си страници Демократически Великден или Великден по време на чумата. Но аз, като всички смъртни, нямам