МАЙСТОРЪТ

(Петко Тодоров "Идилии")

Рецензия от Влади Владев,

студент по Българска филология в СУ "Св. Климент Охридски", III курс

В пространството на идилията в своя едноименен цикъл "Идилии" П.Ю.Тодоров равнопоставя два противоположни и взаимоизключващи се за българското съзнание свята: подредения и ограничен микросвят на стопанина - дома, и мащабния, "неусвоения" и безпределен свят на свободната, творческата или "блуждаещата" личност. Те обозначават две различни несамодостатъчни модуси на битието, чието осмисляне като неповторими индивидуални форми на съществуване може да бъде реализирано само в тяхната свързаност. Преодоляване самотността и допълване недостатъчността на единия свят може да бъде съществено само чрез другия и в другия. Персонажната система в разказите обикновено се организира около двойка емблематични образи: мома-момък, майка-син, стопанин-странник. Централен е образът на демиурга, на тръгналия на път несретник, на твореца, измъчван от трагичното съзнание за своето или за своята недоказуема осъществимост и ценност. В отделните разкази той се персонализира в образа на Христос, на Слънцето, на Воеводата, на гусларя, на несретника-кираджия, на неразкаялия се разбойник от Голгота. В първата идилия "Орисници" в акта на одаряване на младенеца са зададени основните онтологични характеристики на този образ: "ширина в душата, цял свят в нея да вмести"; ум, който "и небо, и земя от край до край да обходи", "крилат дух", с който "в миналото да се връща, в бъдещето да прехвръква - над всичко възмогнат да влада и реди..." В триединния акт на одаряване на новороденото дете, третата орисница определя третото качество на човека в диалектично противопоставяне на първите "Но едно сал да не може: вън от себе си да излезе. В кожата си да се пражи. И на небото да сеща пак земята. Кожата му дори да загние, пропука и се покрие в струпье, в нея да си остане пак ветрове да гони".

Основният въпрос за екзистенциалното оправдание на творчеството, на съзидателното в този тип поведение от гледна точка на дома, на майката се формира обикновено така: "Живот ли бе туй, що той живя? Какво разбра от него и можа ли да извърши нещо, да каже, че себе си и познал в делото си, та и другите да го видят и понаят наистина такъв, какъвто сам беше и какъвто искаше да го познават и приятелите му, и враговете му?" ("В Гетсиманската градина").

Най-общо сюжетът в "Идилии" може да бъде представен в следния вид: героят, чувствайки недостатъчността на "своята" домашна среда тръгва да търси " неродената мома", другото, непознатото, но парадоксално усещано като свое. Родното място, ограничеността на любовта в дома са неприсъщи на широката душа на героя и само напускането му, оразличаването осигурява възможност за реализация на своето, на собственото, на индивидуално значимото в него. Без такова оразличение и противопоставяне е невъзможно истинното свързване и утвърждаване на двата свята. Но отделил се от дома, за да даде и придобие по-голяма любов често този герой остава самотен, без любов, терзан от чувство за неосъщественост, за неосмисленост и непосилност на битието си. Често връзката между двата свята остава нереализиране, препядствана, те често остават взаимно неразбрани, самотни, неоценени, разделени.

Интересен е въпросът за страданието на творческата личност. В своя полет нагоре той остава свързан със спомена за дома, за тихата идилия на семейството, което внася една дисхармония в неговия свят. Неучастието, нееднаквостта на живота на две немислими една без друга житейски позиции препятства установяването на идилия, на хармонична визия за космоса.

Цялостта и пълнотата на семейния уют, на дома обаче, се утвърждават в творческата дейност, в истинността и реалността на ирационалното, в благославящата ръка на Христос Пантократор ("Ръка"). Целта и пълнотата на цялата земя, изпълнението на "всеки стрък трева" и на "всеки ръбец" е в ръцете на Майстора, на Твореца - Слънце. Той е отговорът на пролетния копнеж на всяка твар, и в него тя намира "разрешение на