Опиването с винце явно сериозно е тревожело народните будители (макар самите те да са били негови искрени почитатели), поради което темата - робство - пиянство - забрава се радва на всеобщо внимание. Измежду множеството примери са прословутите Ботеви ругателства към собствения му народ ("В механата"). По скромното ни мнение нищо друго освен наркозата на виното не може да ги е предизвикало, понеже родолюбието на поета е всеизвестно и неусъмнително. Изобщо Ботевият лирически герой не се задоволява с малко: страда ли страда епически (с него и цялата вселена); пие ли пие не само напук врагу, но и на собствения си народ. За разлика от Ботев, съавторстващият му в "Песни и стихотворения от Ботева и Стамболова" предпочита по-деликатните вербални жестове:

Не ми са, момци, смяйте,
че съм болнав и стар,
че винцето обичам,
че пия го за цяр(...)

Знайно е, че както Стамболов, така и Ботев е обичал песните и виното. Обичал ги е и техният съратник и приятел Л. Каравелов. Затова в неговите повести все се пее и пие. Това най-вече важи за "Българи от старо време" и "Маминото детенце". И в двете авторът е надробил такава винена попара за непослушните си ангелчета, че и днес българският читател сладко примлясква и притваря очи, колчем сподели трапезите им. Героите от "Българи от старо време" са носители на характерни народопсихологически черти. Първата е, че българинът ужасно много обича да пие без да плаща (Х. Генчо), като при това държи да го вземат за ангел невинен. Милозливостта на поклонник Генча е всеизвестна. Тя се проявява не само когато харизва на учениците си пиленца и мисирчета, но и когато отива да "поопита" у своя приятел греяна ракийка и старо винце. Защото дядо Либен обича хубавите неща: хубавото вино, хубавите коне, хубавите жени. (Видно е, че и при Каравелов съществителното "жени" неизменно съпътства негово блаженство виното и достойно се конкурира с едрите форми на коня...) Макар Хаджи Генчо да пие, то той мрази пияниците. Това е причината да гълчи вечно пияния поп Ерчо, чиято глава трепери като на копач. Изобщо пиян като копач е любимото сравнение на Каравелов и той често го пуска в употреба. (Питам се обаче, ако копачите по онова време така страстно са употребявали, кой му е шетал по нивите на българина и като какво е ял. И дали пък не се е родила още тогава оная нашенска попържня по адрес на "кривата нива".) Откриваме го, например, в "Маминото детенце" в онази незабравима картинка, в която поп Иван и поп Желязко "мрънкат" службата в новата черкова, а поп Илия ги гледа из олтара и умилително си мисли: "назюзюкали сте се и двамата като копачи, мои драгоценни пастири черковни!". Ето един невероятен, кипящ от енергии дериват на глагола "пия", достоен за езикомъченическите подвизи на най-добрия приятел на литератора лингвиста. Нему оставяме да изследва корена не корена, цялата коренна система и всички надкоренни части чак до тичинките и венцелистчетата (суфикси и префикси) на невероятното глагалорастение "назюзюквам се".

Че виното е в кръвта Божия е ясно, че е комка и служи за причестяване също е ясно. Че у нас, православните българи, има традиция да се причестява като се топи залък хляб във вино, това съм го виждал и опитвал лично. Ама да посегнеш на самата комка, сиреч да излокаш самата Божия кръв, си е истинско кръвопийство. Случаят е всеизвестен разказът "Изкушение" на Ел. Пелин. Казвал съм го и пак ще повторя не може модерната ни проза от никъде и до никъде без невероятния си бащица Каравелов.