Маминото детенце

(анализ на втора глава)

Вината на училището за пропадането на Николчо

Л. Каравелов ретроспективно вмества в повестта "Маминото детенце'' разказ за времето, когато чорбаджийския син Николчо тръгва на училище - това са четири безполезни години, през които Неновият син научава само две молитви, успешно доразвива мързела, високомерието и духовната си леност. Това печален резултат, който не смущава нито тишината и спокойствието на чорбаджийското семейство, нито съвеста на учителя - даскал Слави. ''Когато Николчу чукнал седмата Коледа'', родителите му го завеждат на училище, но още първите им думи разкриват тяхната погрешна представа за ролята и предназначението на училището. Духовно бедни и заслепени от господарското самочувствие, Нено и Неновица са твърде далеч от възрожденския стремеж към просвета.Те не изискват от даскал Слави да образова сина им, а само да продължи техните методи на възпитание - ''Не бийте го, даскале!'' - реди ''нежната родителница''; "Не карайте му се яко - яко'' - авторитетно притуря чорбаджията. Криворазбрана родителска обич, липса на истинска грижа за Николчовата личност, господарско високомерие личат от тези наставления. Нено и Неновица, свикнали да се съобразяват само със собствените си интереси, безцеремонно се намесват в работата на учителя.

В унисон с изобличителния тон на творбата авторът дава представа за приноса и на даскал Славе към нраствената деградация на Неновия син. Учителят превръща училището в разсадник на пороци, възпитавайки у децата чувството, че за едни е позволени всичко, а други трябва само да се подчиняват. Внушава им, че има по - важни неща от знанието - това са парите и власта. Каравелов въвежда образа на учителя с определението: ''знаменитият в онова време казанлъшки педагог''. Сатиричният тон внушава, че за такъв го смятат хора като Нено и Неновица, които ценят всичко онова, което един честен гражданин би критикувал. За даскал Славе децата непредставляват еднородна група, но той не ги дели според способностите им да учат. Най - важният определител за мястото на ученика в клас е социалната пренадлежност на тодителите. Чорбаджийското дете за казанлъшкия педагог е различно от останалите, той изисква специално отношение, дори когато не го заслужава. С гордост даскал Славе сочи постиженията си: ''От Стояновите момчета е пропакъл всичкия град, а аз до тая минута и с пръст не съм го побутнал''. Такава позиция е опасна, тя създава пороци, от които най - големият е чувството за безнаказаност. За четири години Николчо научава две молитви. Това е и смешно, и тъжно.

Неновият наследник твърде скоро установява, че в училище е също като у дома, той е главното действащо лице. Опитите му да подчини съучениците си доказва, че правилно е разбрал позицията на учителя. В учите на своя наставник Николчо чете покорство и "добрите" резултати не закъсняват. Макар, че за четири годишен престой в "разсадника", Николчо едва срича, но успява да усвои най - важните уроци на учителя си:''да държи главата си високо, да говори повелително и да изисква от ближните си любов и повитание''. Под ''всеотдайните грижи'' на родителите си и под ''вещото ръководство" на даскал Славе, Николчо тръгва по своя житейски път, който ще го доведе до пропадане в капана на собственото лекомислие и порочност.

Ретроспективната част, в която писателят разкрива за училищните години на Николчо е кратка, но много показателна за характеристиката на героите. С речта, действията и житейската си философия, те ярко се саморазкриват, като предизвикват иронията на автора.