ВИК И МЪЛЧАНИЕ В ЛИРИКАТА НА БОТЕВ

(1)

Никола Георгиев

Напрегнато раздвоен в единството си, лирическият човек у Ботев умее не само силно да люби и мрази - той умее властно, мъжки, силно до вик да говори и властно, мъжки да задавя вика в гърлото си и да замълчава. Говорът гърми в това, което по традиция наричаме текст, мълчанието говори в това, което вече не толкова традиционно ще наречем вътретекстови и междутекстови пространства.

Отделната творба, цялата художествена литература гради смисъла си в съчетанието от това, което казва, и това, което активно и маркирано отказва да каже и премълчава, но комай нямаме друг поет, у когото замълчаването и премълчаното да участвуват така решаващо в смисловото единство на творенията му - от където пък следва, че прочитът и интерпретацията на тези творения заплашва да остане особено ограничен, ако се задържи само на равнището на казаното. След свалянето на романтическото и следромантическото презрение към реториката и след като "лирическо" и "реторическо" престанаха да изглеждат така нетърпимо враждебни помежду си, лириката на Ботев все по-настойчиво изисква в комплексния изследователски подход към нея да включваме реторически постановки и инструментариум. Нека не забравяме обаче, че добрите резултати, които вече не закъсняват, отново няма да ни удовлетворят, ако общата реторика не допълним с това, което днес мнозина наричат "реторика на мълчанието"¹.

Неотдавна бе предложена следната представа за една от няколкото развойни криви на лирическия глас в българската литература: от громкото, често пъти ораторно и трибунно слово на Ботев и Вазов през обикновения, сдържан говор, примерно у Пенчо Славейков, към спотаения мълвеж и шепот на симво-листите, та до пълното смълчаване и отказ от речта. Много са частните и значимите смислови сили, с които се преплита тази линия. Към частните например се отнася една от промените в облика и речевата нагласа на лирическия говорител-мъж, промяна - наблягам - лирически и художествено условна, хуманно ценна в своята посока, която в крайната си точка завършва с любимия ужас на Стефан Маларме "J`aime l`horreur detre vierge", или според българските слова на Лилиев: "О, миг божествен, миг тържествен на... ужаса да бъдеш девствен." Лирическият свят на Ботев познава много ужаси - но само не и този... В по-значимите си стойности смълчаването и замълчаването се оказва част от драматичното или меланхолично отдръпване от околния свят. В лириката на Ботев нещата отново са противоположни - мълчанието в нея е нравствено зло и социално престъпление, то е в насила запушената уста на роба или доброволно стиснатите челюсти на раба. Смълчаването и замълчаването в символизма се оказва, по-нататък, част от парадоксалното положение, в което той се намери спрямо ези-г ка - митологизкрането на езкка, вярата в неговата познавателна и битийна сила, довеждането му до една дохайдегеровска онтологизация се сблъсква с мъчителното усещане за неговото - безсилие и непронкцаемост. С тая си драма символзмът е само брънка от многовековната борба на човешката мисъл около езика, като след него конфликтът бе използуван в какви ли не разновидности, примерно в линията Кафка-Бекет или в литературната теория и критика от групата на "мълчаливците"², които твърде словоохотливо приказват за ползата от мълчанието в изкуството и обявяват близкото