Видими форми и символи в стихотворението Поезия за Созопол на Никола Инджов

Поезията на Никола Инджов (30.Х.1935, Бургас) излъчва природовидима и свиша красота, една земна и небесна хармония между човека и природата. В тази красота чувствата и мислите се целуват и прегръщат със слънчева поривност, с храмната извисеност на мисловност, която еховейва и светлее със сигнализациите на човешки идеали, изпълнени с мисли на действеност. Съзвучието на стиховете му е ручейно-поривисто, изгревно-празнично, планински-извисено, жътвено-светло, ръмливо-весело, крилато-устремно. Така това съзвучие носи внушаемост за безкраен, за боголетен свят.

Дългосветието в поезията му не е десетилетно, нито столетно то е едно своеобразно боголетно светене. Евфоничната музикална стойност на тази поезия е обвързана с многобагрени, непрекъснато вплитащи се нишки от поетическа лексика. И не само в поезията му, но и в белетристиката, и в публицистиката му се открояват образни инвенции, непрекъснато трансформираща се към земни и свиши тайнства мисловност и напълно хармонизираща с природовидимия и невидим свят изобразителна поривност.

В "Поезия за Созопол" откриваме една приятна атмосфера от съзвучие
на видимото и символното. В трите части на стихотворението се провокира у читателя възможността да възприема поезията покрай себе си не само като конкретна, но и като свиша даденост, като всеобща закономерност на взаимовръзката "видимо - невидимо" в земното ни живеене, като божествена предопределеност, като Логос, имплантирал в себе си свишата красота, нравственост и добротворие на Христос.

Реалновидимото и символното тръгва от "миниатюрната" сакрална сякаш сътвореност на този вечен град край морето. Символното е същевременно и приказно, и с унесно фантастични шепоти и движения на човека, сътворил този градец и неговите улици, на просяка сляп, който с библейска осанка е "изтръгнал" из себе си протегнатите ръце на стрехите от благодетелни и съкровени къщи:

В градеца уличките бяха
прокарани от просяк сляп,
с протегнати ръце от стряха
до стряха търсил къшей хляб.

Веднага от истинното, с нюанси на "приказна модулация", във втората строфа от първата част на стихотворението се преминава към конкретно някогашно преживяване и споменно-остатъчна, но най-важна визуализация от това преживяване. Рисунъкът продължава да бъде приказно извисен. Образната внушаемост е кодирана чрез взаимовръзката на зелената къщица и заливната светлина, чрез символната метафоричност, одухотворяваща и видимото, и споменното, и еквивалентната сравняемост на Созопол с далечния балкански градец Елена и с други градчета, назовани с женски имена. Точно от втората строфа започва интимноличното съпреживяване на поета отново и отново на собствените си спомени от детството и ранната си младост. А това могат да бъдат и обобщени спомени на всеки, който е дарен да уеднаквява Созопол със свишата интимна