Иван Вазов

Видено и чуто - В мрака

На младия държавен инженер Керов още звучаха в ушите сладките звънливи речи на

прелестната му годеница, когато влизаше в тунелчето, пробито в един ронлив рът

над Искъра, край който се прокарваше железницата.

Току преди четвъртина час Керов беше се разделил от своята Adele, в ближната

барака, дето тя живееше заедно с майка си и баща си, чиновник на строителната

компания, и в която бяха се запознали и харесали с угледния, вакъл инженерин.

Adele, девойка руса, тънкоснага, в разцвета на хубостта, беше го изпратила с

весели благопожелания, махайки с кърпа и викайки му засмяна:

- До виждане! Па се връщай по-скоро из ада!

И тя сочеше към посоката, дето беше дупката.

- Образът на един ангел ще осветлява пътя ми и ще ме пази там - твоят! -

отговори влюбеният младеж, като й правеше въздушни цалувки, преди да се затули

зад скалата.

Той беше произнесъл на шега тия думи. Но сега, в полумрака, който изведнъж го

обфана при влизането в пещерата, нейният сияещ от младост и живот образ сякаш

действително му се изпречваше в глъбината и усмихнат и призрачен се

отдалечаваше навътре.

Той се усмихна. "Наистина тя сама е тука - помисли си той, - аз я видя същата,

но аз я видя не в дълбочината на това подземие, а в дълбочината на душата си,

дето живее и царува като богиня." После тя изчезна.

*

Керов, по длъжност, правеше преглед на това сондажно тунелче, прорито от

компанията за опитване почвената здравина на рида, под който трябваше да мине

железничен тунел.

Той полека и опипом вървеше напред из тесния пробой, чиито мрачни, мокри стени

можеше да засегне с ръце. Сводът висеше две педи над главата му, носейки отгоре

товара на цяла планина. По нейде се снишаваше дотолкова, щото Керов с приведена

глава минаваше. Ставаше студено там. Влажността, острият землен дъх, който го