Иван Вазов

Видено и чуто - Негостолюбиво село

Русинът, господин - нека го наречем Матвеев, отдавна заселен и на служба в

София, страстен велосипедист, яхаше на двуколната си машина по правото и гладко

шосе оттатък Враждебна, което се протакаше като опната струна из Софийско поле.

Жълтеникав облак прах се вдигаше от колелата, забуляше пътника и каскета му и

се движеше заедно с него из равнината като една вихрушка, гонена от вятъра.

Матвеев беше пропътувал петнайсетина километра с голяма бързина сред несносната

тежчина и жега. Залутал се тъдява по обяд, той беше потен, запъхтян, пламнал.

Глад и мъчителна жажда се притуряха при умората му и увеличаваха нетърпението

му да стигне първото село, което стоеше на пътя му, за да обядва.

Слънцето печеше нетърпимо от безоблачното лятно небе: омарата трептеше над

пожълтелите стърнища, полинели лъки и засъхнали угари, които даваха тъжност на

гледката. Никакъв звук от щурец по земята или птичка във въздуха не оживяваше

глухотата на безлесното поле. Гущери се щурваха край пътя, уплашени в дрямката

си от велосипеда.

В кръгозора през омарната мъглица планините очертаваха пречупените си линии в

небето, също безцветни, мъртви под нажежените лучи на слънцето; те сякаш бягаха

още по-нататък. Бягаше и съзираното по дърволяка си село, в което се впиваха

жадните погледи на Матвеева. Както обикновено бива в минути на нетърпение и по

равно поле, пътят се виждаше по-дълъг и целта се отдалечаваше като измамлив

мираж.

Матвеев се каеше, задето се увлече в това пътуване през най-силната жега.

Засъхналото му гърло гореше от жажда, струваше му се, че мозъкът му е запален в

главата, гладът чрез остри бодове в желъдъка издаваше своя алчен гняв.

С истинска радост Матвеев спря пред първата отворена кръчма на мегдана в

селото. Той допря велосипеда си до олупения зид и се обърна към шопа, що стоеше

на прага, за да му поиска вода.

В тая минута се зададе един конник с каскет и гетри, който яхаше бързо по

посока на София.