Джек Лондон

Верността на мъжете

-Да ти кажа ли какво ще направим? Ще хвърлим зарове.

- Нямам нищо против - отговори другият и още докато отговаряше, се обърна към

индианеца, който кърпеше снегоходки в ъгъла на хижата: - Слушай, Билбедам, хайде

бъди добричък да изтичаш до хижата на Олсън и да му кажеш, че го молим да ни

услужи със заровете си.

Тази неочаквана молба посред разговор за надниците на работниците, за дървен

материал и храна учуди Билбедам. Освен това беше още рано през деня, а никога

досега не беше забелязвал белите от калибъра на Пентфийлд и Хъчинсън да хвърлят

зарове и да играят на комар, преди да са свършили дневната работа. Но когато

намъкна ръкавиците си и излезе, лицето му остана безстрастно, както трябваше да

бъде лицето на един юконски индианец.

Макар и да минаваше осем часът, вън беше тъмно и хижата беше осветена от лоена

свещ, втикната в празна бутилка от уиски. Тя стоеше на маса от борови дъски,

сред натрупани немити тенекиени чинии. Лойта от безбройни свещи се беше стичала

по дългата шийка на бутилката и се бе втвърдила в миниатюрен ледник. В

стаичката, заемаща цялата вътрешност на хижата, цареше същото безредие, както

върху масата. А в единия край до стената имаше два одъра, един над друг, с

отметнати одеяла, както двамата мъже се бяха измъкнали от леглата сутринта.

Лорънс Пентфийлд и Кори Хъчинсън бяха милионери, макар това да не им личеше. В

тях като че ли нямаше нищо необикновено и те можеха спокойно да минат за

прекрасни образци на секачи от кой да е мичигански дърварски стан. Но вън в

мрака, където в земята зееха изкопи, много работници вдигаха с винчове

разкопаната пръст и чакъл, и злато от дупките, а други работници получаваха по

петнадесет долара на ден, за да копаят и къртят дъното. Всеки ден от каменистото

дъно се къртеше и вадеше на повърхността злато за хиляди долари и то всичкото

принадлежеше на Пентфийлд и Хъчинсън, които заемаха място сред най-богатите

крале на Бонанза.

Пентфилд наруши мълчанието, настъпило след излизането на Билбедам, като накамари

по-високо мръсните чинии и затропа с пръсти по освободеното пространство.

Хъчинсън оправи пушещата свещ и замислено разтри саждите между палеца и

показалеца си.

- Бога ми, бих искал да можехме да отидем и двамата! - рязко възкликна той. -

Това би решило изцяло въпроса.