Йордан Радичков

Верблюд

В старите черказки хроники е записано, че верблюдът живее навсякъде: в

пясъка, във водата (имало водни верблюди), на небето; който може да

погледне в слънцето, ще види в неговото око верблюд. Записано е още, че

той е дошъл най - напред от луната - опустошил там всичко и когато

нямало повече какво да пасе и потънал навсякъде в прах до гърди, се

разпръснал из вселената. Според същите хроники треви и храсти ще се

появят на луната едва след хиляда години и чак тогава ще може да се пасе.

Времето на разселването съвпада с чумното време. Черказци едва погребали

своите умрели върху високото плато, и на другия ден забелязали, че между

камъните се разхождат верблюди. Възможно е туй да са били миражи, или

пък очите на страха да са открили това. След време верблюдите изчезнали

и когато черказци отишли на платото, видели, че то е оголено като кост и

че тук и там върху камъните имало следи от зъбите на верблюда. Може би

заради туй в хрониките е записано, че верблюдът яде камъка, както

ръждата яде желязото.

Бог създава, верблюдът руши; той превръща всичко в пясъци.

Там, дето живеят верблюди - в Сахара или зад дългата китайска стена, -

земята е превърната в пясък. Никой не знае кога и откъде ще се появи

верблюдът, защото той живее навсякъде.

Старите хроники отделят особено място на едно откритие: хората, живеещи

с верблюд, виждат край себе си фантастични истории. Много странни работи

са станали по времето на верблюда. Един ден на небето се появили крави с

рибешки опашки. Те не били нито хвъркати, нито пък били заковани там,

махали си съвсем спокойно опашките и преживяли. Дмята и да спасят

селото. Чудовището изчезнало, сякаш пропаднало вдън земя. Вместо него

черказци намерили там три верблюда да клатят спокойно косматите си глави.

Времето на верблюда станало като сън. Сините небеса се задръстили

толкова много, че слънцето едва намирало пролука да се провре - то

добивало формата ту на риба, ту на насекомо, ту подскачало като

скакалец, ту ставало квадратно.

Небесата се изпълнили с градове, крепостни стени, пасища, имало две

Голготи и два Божи гроба, кръстоносци яздели железни коне, Мойсей се

разхождал със скрижалите, като застъпвал слънцето по опашката, турци и

кърджалии въртели овни на шишове; в същото небе видели как Пилат си

измива ръцете, как Крали Марко вдигнал цялата земя и потънал до колене в

небето, как Геновева живее с кошутата, какъв е адът и как точно дяволите

измъчват грешниците - всичко видели старите черказци - и огъня, и

казаните, и катрана. Самите дяволи седели като турци край огъня и много

приличали на турците, които въртели овни на шишове. Всичко, съществуващо

преди черказци - бащи, деди и бабички, - се появявало и чезнело върху

небето; там те видели и самия Попокатепетъл - вулкана - как изригва

огнена земя и застива внезапно, за да добие формата на верблюд.

Хрониките отбелязват също, че старите българи, щом дошли на наша земя,

отведнъж открили на нея своите стари пасища, жените си, дори децата и

внуците си, пуснали конете, решени, че тук им е коренът, и когато

насядали край огньовете, за да си нарежат на тънки резени пастърмата,

зърнали в древната нощ усмивките на славянки, блуждаещите сенки на

верблюди и силуетите на коне, които пият вода от Волга.В хрониките не се