Христо Фотев

Венецианска нощ

Замлъкнаха флигорните, замлъкна

последното танго със барабана

и в тишината дълго ръкопляска

на хората и песните морето.

А хората танцуваха, звучеше

в сърцата друга музика, по-властна.

Очите се целуваха по-тъмни,

по-зрели и по-страстни от морето.

И всички бяха толкова достъпни.

И всички бяха толкова красиви.

Заченатите във такива нощи

ще са поети, влюбени в морето.

А върху всички с лунната си маска

блестеше светла, светла, просто бяла

нощта бургаска, ах, нощта бургаска,

наречена сега венецианска нощ.

А нямаше в градината канали

с таинствена гондола, във която

една маркиза сменя свойта дреха

със дъщерята на гондолиера.

А нямаше в градината канали

с тайнствена тераса, на която

маркизът сменя своята маркиза

със дъщерята на гондолиера.

А нямаше в градината канали

с таинствена китара, над която

бръснарят на маркиза заридава

по дъщерята на гондолиера.

Като мъниста крехката мозайка

от хубави жени със леки дрехи,

със глезени в перлонови сандали

и с китки, по които светлината

блестеше златна в бронзовите гривни.

Остана само ти. Ах, ти остана

във мекото гнездо на мойте мисли

като голяма мълчалива птица

и досега непипната със пръсти.

Ти ми донесе веселата вяра

във приказките и във чудесата.

Аз няма да се чудя, ако видя

как роклята ти цяла се побира

в кафявата черупка на бадема.

Как вместо думи на плътните ти устни

изпълват мойте шепи със червени

и бели, снежнобели карамфили...

Или как бягаш с вятъра, тъй както

избяга преди малко и от мене.

Но моето сърце не вика тъжно

и няма нищо тъжно в мойте стъпки.

Единствено високо във фонтана

една пленена, златна каракуда

тъгуваше с окървавени перки

по писаната люлка на морето.