Величие и трагизъм в Епопея на забравените

Иван Вазов е писателят, който в най-голяма степен въплъщава представата за български класик.Неговото творчество съдържа образци за трите литературни рода и за основните жанрове в тях. Идеен център във Вазовото творчество безспорно е темата за националното историческo битие. Историята на българския народ и на родината ни Вазов пресъздава в художествени образи и проектира в едно разнородно естетическо пространство между трагичното и геройчното, между грозното, низкото и прекрасното, възвишеното

Епопея на забравените е създадена от Иван Вазов в Пловдив през 1884 година. В нея общочовешки са проблемите за нравствения дълг, за смъртта и за безсмъртието, до което води индивидуалният подвиг и колективната саможертва. Идейните внушения в Епопеята имат за задача да припомнят една незабравена длъжност. От гледна точка на времето разстоянието между изминалите предосвобожденски години и първото следосвобожденско десетилетие е малко.

Подтик за написването на Епопеята е преди всичко болката на Вазов от откритието, че неговото съвремие обръща гръб на обществения идеализъм и разбирането за дълг, обуславящи подвига на Левски, Раковски, перушенци, опълченци. В заглавието не случайно присъства понятието епопея историческо значимо събитие или дело с общонародно значение.

Епопея на забравените е едно от най-българските произведения не само, защото Вазов възсъздава делата, с които личностите-водачи влизат в българската история, а и заради това, че пресъздава формирането и утвърждаването на онзи народен дух и характер, чието проявление е във върховната саможертва.

По своя патос, по авторовия подход към образите, от гледна точка на подбора на езиково-стилните средства за реализиране на възвеличаването, всяка една от дванадесетте творби е ода. Епическите моменти са подбор от най-значимото в живота и делата на героите, като всеки герой е представен чрез онова дело, в което се оглежда разбирането му за дълг, чрез което той осъществява своя принос в съдбата на народа.

Вазов разширява понятието подвиг. Това понятие е отнесено като обединяваща характеристика за героите на Епопеята и включва делото на ума, духа, сърцето и пряката саможертва в името на свободата на народа, но и за запазване на националното самосъзнание, на укрепване на националното самочувствие. Така е изведен на преден план основният мотив за саможертвата. И в себеотрицанието на Паисий, и у Апостола, и в будителската дейност на идеолога Раковски, и във водачеството на Бенковски, и в извисяващия жест на Кочо, Вазов разкрива саможертвата, съдържаща в себе си патриотичното и героичното начало като постъпи към безсмъртието. Затова именно и мигът на смъртта присъства в епическия разказ за живота на героите.Саможертвата е приносът на водача в извоюването на народната свобода, изпълнението на неговия нравствен дълг.

В Епопеята първа е одата Левски, в която в най-голяма степен е застъпена идеята за нравствения дълг и саможертвата.Героят на Вазов е в момент на колебание дали да изпълни своя нравствен дълг, а колебанието му се състои в това как да го изпълни най-достойно. Образите на героите, като се започне от Левски, са разкрити именно чрез понятия: чест, безчестие, робство, свобода. Те са свързани с борбата, а са изявени чрез подвига и героичността.Разкриването на подвига, възвеличаването е постигната чрез един специфичен художествено-естетически начин чрез ерудитските сравнения и митологично-библейските образи. Левски е сравнен с Ян Хус, Прометей, Колумб, за да се стигне до Христос:

синджир за Коломба, кладата за Хуса,

кръста на Голгота за кроткий Исус