Вечният копнеж на човека по другия бряг,

разкрити в Сън за щастие от П. Славейков

В българското литературно пространство Пенчо Славейков е вождът на модерната литература, в смисъл на началото на модерността. От неговото творчество започват тежненията на младата нетрадиционна поезия. За сина на възрожденеца Славейков литературата се превръща в изящно словесно изкуство. Творецът вече е свободен, необвързан художник на словото. Реалистично- наподобителният тип на изображение се заменя с условно- метафоричен.

Пенчо- Славейковият човек носи копнежност, една унесност, тиха и светла печал, която определя основния тон на книгата Сън за щастие . В този мега- текст читателят улавя и вечния копнеж на Духа по други- приказни, волни и надделнични пространства. Стихосбирката звучи дълбоко изповедно, житейски и лирически аз се покриват. Така читателското съзнание се насочва към дълбините на човешката душа. Някъде тоновете са така меки и приглушени, че възприемащият ги усеща като дълбоко и тайнствено отзвучаване в собствената си душа.

В Сън за щастие Пенчо Славейков е лирикът, който докосва най- интимните струни. Земно и трансцендентално се преплитат, за да изразят хармонията във всичките й измерения- човешка, духовна, природна, вселенска. В българското литературно пространство Пенчо Славейков е поетът, който поставя началото на медитативната лирика. В своите тихи песни той въплъщава вечния човешки копнеж по бленуваната, сънуваната хармония.

Човекът от лирическите миниатюри в Сън за щастие копнее по покоя. Но не този, който се отъждествява с отвръщане от света, а унесност по надземните, вечни Божествени селения. В творбите се усещат като прекрасно мечтано място, където и когато душата ще загърби делничното и ще поеме към Светлината. С много томителност са изпълнени стиховете:

О, има тих вълшебен край

и никой го не знай,

къде е той-

вълшебен край на отдих и покой.

Духът ще захвърли профанното си тяло и- бял и светъл- ще поеме към незнайни страни. ( Мятат се, плискат, реват ). Този копнеж характеризира Славейковия човек, но оставя в читателското съзнание и усещане за философията на Ницше, за устрема на Душата по другия бряг .

Това бленуване е постигнато и на равнище заглавие. И двете основни лексеми в Сън за щастие внушават идеята за копнежите на Духа да се откъсне от веригите на деня. Нечленувани, те още повече напомнят за