Димитър Маргаритов сф-277

Вечери в Антимовския хан

Има една картина Ръченица изобразяваща нещо много българско, нещо много специфично, картина в която има много чувства. Самата картина изобразява една кръчма, един хан, маси пълни с хора, и между тях надиграване на ръченица. Картината не е важна, важни са чувствата, възприятията, които създава.

Има един писател, за когото нобеловият лауреат по литература Иво Андрич казва, че той е неговият учител в прозата. Това е Йордан Йовков лично за мен най-романтичният и в същото време най-големият философ между разказвачите в българската литература.

Този един писател, има един цикъл от разкази който по някакъв странно въздействащ начин е свързан с тази една картина. Това е Вечери в Антимовския хан.

Сборник от няколко разказа, разкази в който има много българско, има нещо много специфично, има много чувства... и някак си страна по вида си философия. Какво представлява на пръв поглед този цикъл от разкази. Един хан, едни хора, едни събития.

Няма мистика, няма епични гледки, няма нищо необикновено. Някъде в Добруджа до село Антимово, на един кръстопът, но не какъв да е кръстопът, а такъв, на който се пресичат много пътища, много съдби.

Още с началото на първият разказ Йовков ни запознава с главните герои със Сарандовица и нейната дъщеря, Калмука и разбира се Ханът. Самият хан изпълнен с толкова много емоции, колкото са и неговите посетители, създава впечатление за вечност, сякаш винаги е бил там и винаги ще бъде.