Елин Пелин

Вдовец

Рано една света неделя по черковната улица на горското селце Брестак бързо

премина непознат полянин, прескочи с тоягата си малката вадичка и в недоумение

спря на широкия мегдан сред селото. Тук постоя, огледа нерешително бездомните

дворища наоколо, като че търсеше нещо, и се замисли.

Беше хладна и ясна есенна утрин. Тънка първа слана сребреше покривите и

буренака край пътя. Над високите и тъмни гори на изток се пръскаха силни

слънчеви зари и чистото небе и сънната земя умилено гледаха нататък. В селото

се чуваха будни гласове. Две-три босоноги подевки подгониха към къра закъсняла

стока. Непознатият ги запита нещо, но те не чуха и заминаха с весел вик.

Полянинът остана усамотен и чужд и пак в недоумение се заозърта наоколо. По

белите и тесни беневреци и по синия долакатник, облечен въз дебела конопена

риза с високо незакопчано огърле, личеше, че той е от далечните полски села.

Надвесените над устата му широки и на края подстригани мустаци и потните му

кичури коса, които се подаваха изпод голямата капа над ушите му, бяха прошарени

и явно говореха, че той е прехвърлил четирийсетте. При всичко това той беше

прав, напет, пременен и обръснат като ергенин.

Дълго време той се вайка по мегдана като слисан и нерешително тръгна на няколко

пъти из тесните улици, влачейки голямата си тояга, и пак се връща. По пътя

минаха хора и любопитно го изгледаха, но той не запита никого за нищо. Отнейде

изскочиха немирни дечурлига, съгледаха го и почнаха да го закачат:

- Шоп! Шопе, куку!

- Шопа копа ко-па-ня! - запя едно.

- Мълчете бре - викна им шопът, за да излезе от неловкото положение.

Децата се изсмяха и почнаха да викат по-високо:

- Шопе, куку! Шопе, куку!

- Бре мажко - обърна се той към едно от децата, - ке ти дам левче, да ми кажеш

дека живее Мариница!

Детето го изгледа и като не разбра нищо, скри се зад една вратничка.

Из улиците се подаде стар, наведен воденичар, брашнен от горе до долу.