ВАЗОВИТЕ "ЧИЧОВЦИ"

Милена Цанева
Автори, творби проблеми

Вазовите "Чичовци" - един отдавна изчезнал свят на примитивна идиличност и наивни стремежи. Свят, в който заглъхва последният ек от големите събития на една отминала епоха...

Тук модата на малакофа е пристигнала с 15 години закъснение, а името на Бонапарт след 45-годишно странствуване е станало известно първоначално под формата Гунанарти. По времето, когато Европа познава вече Балзак и Толстой, тук още проливат сълзи над "Многострадална Геновева" и "Александрията". За да прогърмят в патриотичната песен "Поискал гордий Никифор", звуците на Марсилезата са пътували цели 72 години.. .

Някъде в Балкана лекува раните си четата на Филип Тотю. Ботев скоро ще напише "На прощаване". Но тук героите са погълнати от епичната разпра за един капчук и съчиняват един срещу друг "сатири". Обект на повестта е станало най-незначителното, което може да ни предложи предосвобожденската действителност, онова, пред което историята презрително затваря своите страници.

Но нашите деди не са били само герои и хайдути и нашето минало не е само Велчовата завера и Панагюрското знаме. От дребните факти на един дребен живот авторът успява да създаде атмосфера, която своеобразно уплътнява и разширява нашите представи за предосвобожденската епоха. Неговото творчество пресъздава тази епоха в цялата й широта, във всичките й измерения - и с героичната й романтика и патриотичен подем, и с делничната незначителност на нейния изостанал бит. Непринуден в своите артистични превъплъщения, Вазов се движи свободно в широкия диапазон между патоса и смеха - след "Епопея на забравените" и "Немили-недраги" написва ,,Чичовци". Едно произведение, непретенциозно и дори елементарно на пръв поглед и все пак достатъчно богато естетически, за да буди у читателя различни чувства и тълкувания.

Преди известно време Сатиричният театър се опита да изтълкува тази повест като сатира. И с това почти унищожи своеобразната й прелест.
Сатира срещу "чичовците"! Гневно заклеймяване на злополучния "списател" Иванчо Йотата и злъчно разобличаване на добродушния хамелеон Хаджи Смион. Не, мисля, че Вазов по-добре от някои наши съвременници знаеше да цени силата на сатиричното слово. Не за да бичува със закъсняла дата пороците на една отминала епоха, се връща той към спомените за родния град. По времето, когато пише своята повест, неговата съвременност му предлага толкова обекти за сатира, че смешно би било да ги търси в миналото. Това е 1884/85 година. Времето на превития гръбнак и "преклонената главичка", на ловкия паяк-дипломат, на лъжепатриота, който в името на народа трупа имоти. Пред тези нови герои, навлезли вече в творчеството на Вазов, колко детски чисти изглеждат наивните чичовци, колко невинно започва да ти се струва и безкористното хамелеонство на Хаджията, и писателската мания на честолюбивия Иванчо. Пък дори и онова, което наистина не е чак толкова невинно, е вече едно надживяно минало, а гневът на сатирата предизвиква преди всичко тържествуващото зло, с жизнерадостния, ведър смях на "Чичовци" Вазов, струва ми се, именно си почива от тържествуващото зло на съвременността.