Вазовият разказ Дядо Йоцо гледа въвежда проблема за духовния взор на българската национална самоидентификация. Да определиш себе си като българин във време на духовен кризис, когато несвободата е вътрешно състояние на мисъл и съзнание, за Вазов е висша проява на дълбоко почувствана и осъзната национална принадлежност. |Разказът Дядо Йоцо гледа е художествено обобщение на Вазовите наблюдения върху обществения живот в България през първите две десетилетия след извоюването на националната свобода.Текстът изгражда противоречивата картина на българското, което е ценностно разделено и включва както позитивни явления, така и негативни тенденции. Образът на дядо Йоцо е въплъщение на гордостта от настъпилата промяна, чиито символни знаци българският околийски началник, българският войник и построената от български инженери железопътна линия, въодушевяват слепия старец. Вазовият герой изразява присъщото за възрожденската епоха благоговение пред отечеството, дълбокото вълнение поради съдбовната метаморфоза в битието на нацията. Физическата слепота на персонажа е в опозиция на духовното му зрение, чрез което той съзира един невидян от съселяните му лик на родното извисен, идеализиран, осъзнат като реализация на съкровената мечта. Разказът изгражда два типа художествено пространство първото е сътворено от романтичната, патриотична визия на следосвобожденската действителност и нейните нови институции, а второто е затворено в пределите на непроменящия се дребнав бит с неговите груби нрави.

Дядо Йоцо носи като съкровена мечта от миналото образа на свободата. Вазовият герой единствен вижда сбъднатата реалност на мечтата за свободна България. Душата му е пронизана от светлината на предосвобожденския романтичен порив към обетованото пространство на свободна българска земя. Макар и сляп, дядо Йоцо успява да види бъдещето на родината чрез духовната светлина на своята вяра в българското. Тя го озарява вътрешно, дарява го с друг вид сетива. Й дядо Йоцо устремява духовен взор към свободата на българското. Започва да виждасветлия образ на свободата. От мрака на миналото, от предосвобожденското робско време идва този особен духовен взор. Той извайва с потоци светлина визуалния иконописен образ на свободна България. ,.Гледадядо Йоцо лика на свободата и душата му ликува.

На светлия екран на мисловната памет слепият Вазов герой вижда пейзажана българското, който живее чрез свободата на дух и мисъл. Душата на дядо Йоцо преливаот свобода. Той я носи като светъл взор в мисълта си. Тя е част от българската същност на Вазовия герой. Дядо Йоцо е духовно свободен и мисловно ..зрящ. Затова и той единствен гледа и вижда свободата на родината.

Образът на свободата, на свободна България, като светла икона живее в мисловното битие на дядо Йоцовата душа. Духовният взор е обърнат към българското и светлата икона на свободата е назована с името на България. Тя е незримо изписана единствено в храма на дядо Йоцовата душа. Свободна, следосвобожденска България е сляпа за духовната същност на българското, родно пространство..

Несвободни хора с тъмни умове и души живеят редом със зрящата, виждаща свободата на България душа на Вазовия герой: ...нему се струва, че някъде в дълбочините на душата му едно слънце изгрява и осветлява всичко и той вижда пак зелени планините и голите чуки, с орли, накацали по тях, и белия божи свят, чудесно хубав!

Висока, пронизана със светлина, е мисълта за България на Вазовия герой. Затова и художествената среда, в която той търси среща с българското, е проектирана от автора високо сред планинските усои на Балкана: ,,...В един висок усоен валог. Определен е ракурсът на гледането, на виждането. От високо дядо Йоцо оглежда полето на българското, търси визуална среща с душата на българина. Иска да види лика на родината, но с иконописния ореол на свободата.

Вазовият герой гледасвободното бъдеще на родината от робския мрак на